Страйк заключи, че едно от нещата, които можеше да свърши за момента, бе да разкаже на Уордъл за случилото се и да му даде регистрационния номер на вана. Направи го с надеждата полицията да сметне, че си струва да провери за наркотици и други инкриминиращи доказателства вана, а още по-добре – апартамента над магазинчето за пържени картофи.
Уордъл изслуша настоятелните уверения на Страйк, че е подушил изпарения от крак, без да покаже никакъв ентусиазъм. Когато разговорът им приключи, Страйк беше принуден да признае, че ако той бе на мястото на полицая, не би приел подобни сведения като основание да се издейства заповед за обиск. Уордъл явно мислеше, че Страйк държи непременно да отмъсти на пастрока си, и колкото и той да му изтъкваше връзката с Blue Öyster Cult, не беше склонен да размисли на тази тема.
Когато Робин се обади вечерта за редовния си отчет, Страйк намери облекчение и утеха, като сподели случилото се с нея. Макар че тя имаше свои новини, вниманието й мигом се пренасочи при известието, че се е срещнал очи в очи с Уитъкър, и изслуша цялата история мълчаливо и със съпричастност.
– Е, радвам се, че си го ударил – каза тя, когато Страйк приключи със самобичуването, задето е допуснал подобен сблъсък.
– Радваш ли се?
– Естествено, след като е душил момичето!
Робин съжали в мига, щом изрече думите. Не искаше да дава нови поводи на Страйк да си припомня онова, което поначало не биваше да му казва.
– Не успях да се представя като рицаря спасител. Тя падна заедно с него и си удари главата. Ако не разбирам нещо – додаде след кратка пауза, – това е тя. Това беше нейният шанс. Можеше да си тръгне. Щях да я настаня в някой приют, нямаше да я оставя на произвола. Защо се върна при него, по дяволите? Защо го правят жените?
В моментното колебание, преди Робин да отговори, Страйк си даде сметка, че тези негови думи можеха да се изтълкуват като плод на лично отношение.
– Предполагам... – започна Робин.
– Нямах предвид... – изрече Страйк едновременно с нея.
И двамата млъкнаха.
– Прощавай, слушам те – подкани я детективът.
– Исках само да кажа, че тормозените често се вкопчват в своите тормозители. Мозъците им са промити и смятат, че няма алтернатива.
Аз бях проклетата алтернатива, стоях там, пред нея!
– Някаква следа от Лейн? – попита Страйк.
– Не – отвърна Робин. – Знаеш ли, въобще не вярвам, че той е там.
– Според мен все пак си струва...
– Слушай, знам кой живее във всеки апартамент освен в един – заяви Робин. – От всички други влизат и излизат хора. Последният или не е обитаван, или някой лежи умрял вътре, защото вратата му никога не се отваря. Не съм виждала дори гледачи или медицински сестри да го посещават.
– Ще продължим още една седмица – каза Страйк. – Това е единствената ни следа към Лейн. Виж какво – добави той раздразнено, когато тя се опита да възрази, – аз ще съм в същата позиция при наблюдението над оня стриптийз клуб.
– Само дето знаем, че Брокбанк е там – остро го парира Робин.
– Ще го повярвам, като го видя – не й остана длъжен Страйк.
Няколко минути след това си казаха дочуване със зле прикривано взаимно недоволство.
Всички разследвания си имаха своя спад, когато информацията и вдъхновението пресъхнеха, но на Страйк му бе трудно да се настрои философски. Благодарение на неизвестния изпращач на крака в бизнеса вече не влизаха никакви пари. Последният му плащащ клиент, съпругата на Бясното татенце, вече нямаше нужда от него. С надеждата да убеди съдия, че е безпочвено да му налагат ограничителна заповед, Бясното татенце всъщност бе доказал, че такава е наложителна.
Агенцията нямаше да издържи още дълго, ако от офиса й продължаваше да лъха вонята на провал и извратеност. Както бе предвидил Страйк, името му масово се свързваше в интернет с убийството и разчленяването на Келси Плат. Кървавите подробности не само заличаваха предишните му успехи, а и зачертаваха в списъка на предлагащите детективски услуги. Никой не желаеше да наеме човек, около когото витаеше така грозна история; на никого не се нравеше идеята за детектив, толкова тясно свързан с неразрешено убийство.