Така че Страйк потегли с решителност и леко отчаяние за стриптийз клуба, където се надяваше да открие Ноъл Брокбанк. Оказа се поредният преустроен стар пъб на пресечка на Къмършъл Роуд в Шордич. Тухлената фасада се ронеше на места, прозорците му бяха боядисани в черно и върху тях бяха несръчно изрисувани бели силуети на голи жени. Оригиналното име „Сарацинът“ още стоеше с широки златни букви върху ронещата се черна боя над двойната врата.
В района имаше подчертано мюсюлманско население. Страйк се разминаваше с тях – жените със забрадки, мъжете с типичните малки шапки. Имаше изобилие от евтини магазини за дрехи, всичките с имена от рода на „Международна мода“ или „Изработено в Милано“ с окаяни манекени по витрините, носещи изкуствени перуки и облечени в найлон и полиестер. По Къмършъл Роуд имаше бангладешки банки, невдъхващи доверие агенции за недвижими имоти, школи по английски език и порутени бакалии, продаващи повехнали плодове зад мръсни витрини, но нямаше пейки, на които да се седне, нито дори нисък студен зид. Макар че Страйк често променяше мястото си на наблюдение, скоро коляното започна да го наболява заради дългото стоене прав в безцелно чакане, защото от Брокбанк нямаше и следа наоколо.
Мъжът на входа беше тантурест и буквално без врат. Страйк видя единствено стриптийзьорки и клиенти да влизат и излизат от клуба. Момичетата, също като мястото, където работеха, бяха по-неугледни от онези в „Спеърминт Рино“. Някои бяха с татуировки или пиърсинги; имаше няколко доста пълнички, а една, която влезе в сградата, очевидно пияна в единайсет часа преди обед, изглеждаше също така и доста мръсна през прозореца на закусвалнята за кебап срещу клуба. След като наблюдава „Сарацинът“ три дни, Страйк, който хранеше сериозни надежди въпреки казаното пред Робин, неохотно заключи, че или Брокбанк никога не беше работил тук, или вече бе уволнен.
Чак в петък сутринта потискащият модел да удрят навсякъде на камък се промени. Докато Страйк се спотайваше във входа на един особено мизерен магазин за дрехи на име „Световен полъх“, телефонът му иззвъня и в ухото му заговори Робин.
– Джейсън идва утре в Лондон. Онзи с крака. От уебсайта с кандидати за ампутация.
– Чудесно! – възкликна Страйк, облекчен от самата перспектива да разпита някого. – Къде ще се видим с него?
– С тях – уточни Робин и в гласа й определено се долавяше резервираност. – Ще се видим с Джейсън и Темпест. Тя е...
– Извинявай – прекъсна я Страйк. – Темпест?
– Надали е рожденото й име – сухо отбеляза Робин – Тя е жената, с която Келси е общувала онлайн. Чернокосата с очилата.
– О, да, спомням си – каза Страйк, като крепеше телефона си между брадичката и рамото, докато палеше цигара.
– Току-що говорих с нея. Голяма активистка е в обществото на трансинвалидните и е доста властна, но според Джейсън е прекрасна и той се чувства по-сигурен в нейно присъствие.
– Ами добре тогава – каза Страйк. – Та къде ще се видим с Джейсън и Темпест?
– Те искат да е в „Галъри Мес“. Това е кафене в галерията „Саачи“.
– Така ли? – Страйк си припомни, че Джейсън работеше в „Асда“, и беше изненадан, че първото му желание в Лондон бе да види съвременно изкуство.
– Темпест е в инвалидна количка – поясни Робин, – а очевидно там имат добър достъп за инвалиди.
– Добре – отговори Страйк. – В колко часа?
– В един – каза Робин. – Тя... ъъ... попита дали ние ще плащаме.
– Ами май ще трябва.
– Корморан, ще може ли да отсъствам от работа утре преди обед?
– Да, разбира се. Всичко наред ли е?
– Всичко е наред, просто имам някои... някои неща за сватбата, които да уредя.
– Няма проблем. Хей – добави той, преди тя да е затворила, – искаш ли да се видим преди това и да се споразумеем за стратегията на разпит?
– Чудесно ще е! – отвърна Робин и Страйк, трогнат от ентусиазма й, предложи да се видят в закусвалня със сандвичи на Кингс Роуд.
43
Freud, have mercy on my soul.
Blue Öyster Cult, ‘Still Burnin’’
Фройд, смили се над душата ми.
Блу Ойстър Кълт „Все още горя“ – Б. пр.
На следващия ден Страйк бе прекарал пет минути в закусвалнята на Кингс Роуд, когато влезе Робин с бял плик с дръжки през рамо. Корморан, като повечето мъже, бивши военни, беше много слабо информиран за дамската мода, но дори той разпозна марката „Джими Чу“.
– Обувки – посочи към плика й, след като й поръча кафе.
– Браво на теб – усмихна се Робин. Обувки, да. За сватбата – добави, защото все пак не можеха да отминават с мълчание предстоящото. Над темата като че бе надвиснало странно табу, откакто бе възстановила годежа си.