– Още имаш намерение да дойдеш, нали? – добави тя, докато се настаняваха на маса до прозореца.
Страйк се запита дали някога се бе съгласявал да присъства на сватбата. Беше му връчена подновената покана на твърда кремава хартия с черни букви, но нямаше спомен да е потвърдил, че ще отиде. Тя го наблюдаваше очаквателно и той си припомни Луси с опитите й да го изнудва за рождения ден на племенника му.
– Да – отвърна неохотно.
– Мога да те изчакам да решиш – предложи Робин.
– Не е нужно, ще бъда там.
Предполагаше, че би трябвало да се обади на майка й, за да се извини, че няма да присъства. Ето как те впримчваха жените, каза си. Включваха те в списъците си и те поставяха в положение да потвърдиш и да се обвържеш. Внушаваха ти, че не дойдеш ли, една прекрасна порция с топла храна ще иде на вятъра, стол с позлатен гръб ще остане празен, картичка с името ти, ще стърчи неловко на масата като белег за неучтивостта ти към света. На първо четене не се сещаше буквално за нищо, което да искаше по-малко от това да гледа как Робин се венчава за Матю.
– Би ли искал да... да поканя и Елин? – попита любезно Робин с надежда намусеното му изражение да се смекчи поне малко.
– Не – отсече Страйк без колебание, но долови известна умолителност в предложението й и искрената му привързаност към нея призова добрата страна на характера му да се прояви. – Дай да ги видя тези обувки.
– Надали имаш желание да гледаш...
– Е, как да нямам, като аз поисках?
Робин извади кутията от плика с почтителност, която развесели Страйк, вдигна капака и разгърна тънката хартия вътре. Бяха лъскави, в цвят шампанско и на висок ток.
– Малко твърде модерни като за сватба – коментира той. – Очаквах нещо... знам ли... с цветя.
– Почти няма да се виждат – обясни тя, като прекара показалеца си по единия ток. – Имаха и на платформа, но...
Тя не довърши изречението. Истината беше, че Матю не я искаше твърде висока.
– И тъй, как смяташ да подходиш към Джейсън и Темпест? – попита Робин, като затвори кутията с обувките и я прибра в плика.
– Ти ще започнеш – каза Страйк. – Ти си осъществила контакта с тях. Аз ще се намеся, ако е необходимо.
– Нали съзнаваш – с неудобство изрече Робин, – че Джейсън ще те пита за твоя крак? Дали не си излъгал как си се лишил от него?
– Да, знам.
– Добре. Просто не искам да останеш засегнат.
– Мисля, че ще го понеса – отвърна Страйк, когото малко го досмеша от нейната загриженост. – Няма да го ударя, ако това те тревожи.
– Е, така е добре – подхвърли Робин, – защото ако се съди по снимките му, би могъл да го скършиш на две.
Тръгнаха един до друг по Кингс Роуд, като Страйк пушеше, към леко отдръпнатия навътре вход на галерията зад статуя на сър Ханс Слоун с перука и чорапогащник. Минаха под арка в светлата тухлена стена и влязоха в затревен квадратен двор, който, ако не беше шумът от уличното движение навън, би могъл да принадлежи на провинциален имот. От три страни го заобикаляха сгради от деветнайсети век. Насреща, в постройка, подобна на бивша казарма, се помещаваше „Галъри Мес“.
Страйк, който смътно си бе представял някаква закусвалня към галерията, сега осъзна, че цялото пространство е белязано с лукс, и си припомни с известно разкаяние своя овърдрафт и съгласието си да плати сметката за консумация, която се падаше точно по обед.
Помещението, в което влязоха, беше дълго и тясно с втора, по-обширна площ, видима през арките вляво от тях. Бели покривки, сервитьори с костюми, високи сводести тавани и модерни картини по стените – всичко това засили опасенията на Страйк колко ще му струва обядът, докато следваха метр д’отела към вътрешността на залата.
Двамата, които търсеха, бяха лесно различими сред изискано облечената клиентела, предимно от жени. Джейсън беше слабоват младеж с дълъг нос, облечен в кафяв суичър и джинси и имаше вид, сякаш ще хукне подплашен при най-малката провокация. Втренчен надолу към салфетката си, напомняше кльощава чапла. Темпест, чиято черна коса несъмнено беше боядисана, физически беше негова противоположност: бледа и отпусната дебелана с малки, дълбоко разположени очички като стафиди в кифла. Носеше черна тениска с шарено анимационно пони, простряно върху пищна гръд. Седеше в инвалидна количка, разположена до масата. И пред двамата бяха отворени менюта. Момичето вече си беше поръчало чаша вино.
При вида на приближаващите Робин и Страйк Темпест засия, протегна късия си дебел показалец и сръчка Джейсън в рамото. Момчето се огледа притеснено; Страйк забеляза изявената асиметрия на бледосините му очи, едното от което беше цял сантиметър по-високо разположено от другото. Това му придаваше уязвим вид, сякаш бе довършен набързо.