Като задъвка още по-енергично, Темпест се наведе от количката си към Страйк, постави ръка на рамото му и преглътна.
– Че сам сте си го причинили – пошепна тя и му смигна леко.
Дебелите й бедра промениха позицията си, когато тя ги надигна от количката и сами понесоха тежестта си, вместо да увиснат зад подвижния торс. Страйк бе лежал в болницата „Сели Оук“ с мъже с по два и с по четири парализирани крайника от ранявания, понесени във войната, виждал бе осакатените им крака и как те се бяха научили да компенсират недъга си с движение на горната част на тялото, за да понесат мъртвата тежест на долната. За пръв път осъзна с пълна сила реалността на онова, което вършеше Темпест. Тя не се нуждаеше от инвалидната количка. Тялото й беше напълно функциониращо.
Странно как, но именно изражението на Робин позволи на Страйк да запази спокойствие и любезен тон, защото намери отдушник в нейния отвратен и гневен поглед към Темпест. Той се обърна към Джейсън.
– Първо ще трябва да чуя какво са ти казали, преди да ти отговоря дали е истина, или не.
– Ами... – избъбри Джейсън, който почти не беше докоснал бургера си. – Келси каза, че сте отишли с брат й в пъба, напили сте се и сте му признали истината. Разправи как сте се отдалечили от базата си в Афганистан с пушката си, простреляли сте се в крака и после сте убедили лекар да ви го ампутира.
Страйк отпи голяма глътка бира.
– И по каква причина съм го направил?
– Какво? – замига объркано Джейсън.
– Опитвал съм се да се измъкна от армията по инвалидност или...?
– О, не! – кой знае защо се почувства оскърбен Джейсън. – Не, били сте... – Той се изчерви толкова силно, че изглеждаше невероятно в тялото му да е останала още кръв. – Били сте като нас. Изпитвали сте потребност – прошепна. – Искали сте да бъдете с ампутиран крайник.
Робин внезапно установи, че няма сили да погледне Страйк, и се престори, че се любува на любопитна рисунка на стената, изобразяваща ръка, хванала обувка. Поне тя си го тълкуваше като ръка, хванала обувка. Със същия успех можеше да е кафяво растение в саксия, от което се подаваше розов цвят на кактус.
– Братът... онзи, който е разказал на Келси за мен... знаел ли е, че тя самата иска да си махне крака?
– Не, не вярвам. Твърдеше, че съм единственият, на когото е казала.
– И смяташ, че го е споменал просто по съвпадение...
– Хората не говорят за това – отново се намеси в разговора Темпест. – Битува много срам, много срам. Ето аз например – направи тя жест към краката си. – В службата ми не се разкривам. Принудена съм да казвам, че имам травма на гърба. Ако знаеха, че съм трансинвалидна, никога не биха проявили разбиране. А да не започвам темата с предразсъдъците в медицинската професия, които са абсолютно скандални. Два пъти сменям личните си лекари. Не можах да понеса, че постоянно ми предлагаха психиатрична помощ. Не, Келси ни призна, че никога не е могла да каже на жива душа, горкото дете. Нямало към кого да се обърне. Никой не я разбирал. Ето защо потърси контакт с нас... и с вас, разбира се – усмихна се тя на Страйк с известно снизхождение, защото той, за разлика от нея, бе игнорирал апела на Келси. – Знайте, че не сте единствен. Щом хората постигнат целта си, обикновено напускат общността. Ние им влизаме в положението, разбираме ги, но би означавало много, ако повече такива се задържат и опишат какво е да се озовеш накрая в тялото, за което си бил предназначен.
Робин се тревожеше, че Страйк може да избухне сред това изискано бяло пространство, където любители на живописта разговаряха тихо и възпитано. Само че не бе взела предвид самоконтрола, който бившият офицер от Отдела за специални разследвания бе възпитал у себе си през дългите години на разпити. Учтивата му усмивка към Темпест може да бе мрачновата, но той просто се обърна към Джейсън и попита:
– Значи, според теб не братът на Келси й е дал идеята да се свърже с мен?
– Не – отвърна Джейсън. – Мисля, че е било нейно хрумване.
– И какво точно искаше тя от мен?
– Ами то е очевидно – намеси се Темпест с лек смях. – Искаше съвет как да направи същото като вас!
– И ти ли мислиш така, Джейсън? – попита Страйк и момчето кимна.
– Да... Тя искаше да знае колко тежко трябва да си нарани крака, за да се наложи да й го отрежат, и й минаваше през ума, че може да я запознаете с лекаря, който е ампутирал вашия.
– Това е то вечният проблем – не закъсня да се обади Темпест, която очевидно не забелязваше как въздейства на Страйк, – да се намерят надеждни хирурзи. Обикновено не проявяват и грам съчувствие. Хора са умирали в опит да го направят сами. В Шотландия имаше един прекрасен лекар, който извърши ампутации на няколко трансинвалидни, но после го спряха. Беше преди десет години. Хората отиват в чужбина, но ако не си в състояние да платиш, ако не ти е по джоба пътуване... Та разбирате защо Келси се стремеше да се добере до списъка ви с контакти.