Блу Ойстър Кълт, „Лятно пълнолуние“ – Б. пр.
Днес, първи юни, Робин за пръв път си каза: „Другия месец се омъжвам“. Изведнъж втори юли й се стори много близо. Шивачката от Хароугейт искаше последна проба, но тя нямаше представа кога би могла да смести пътуване до дома. Поне вече имаше обувки. Майка й приемаше отговорите на поканените и редовно я осведомяваше за списъка на гостите. Робин се чувстваше някак странно откъсната от всичко това. Протяжните часове, прекарвани в Катфорд Бродуей, където наблюдаваше апартамента над магазинчето за пържени картофи, я отнасяха в съвсем различен свят от този на украса с цветя, подреждане кой до кого ще седне и дали (въпрос от Матю) вече е искала от Страйк две седмици отпуск за медения месец, защото годеникът й бе резервирал пътуване, което уж трябваше да е изненада.
Беше смаяна, че сватбата толкова много е наближила, без тя да усети. Само след месец вече щеше да е Робин Кънлиф – поне така предполагаше. Във всеки случай Матю очакваше тя да приеме фамилията му. Беше невероятно весел тези дни, прегръщаше я безмълвно, когато се разминаваха в коридора и нито веднъж не протестира срещу дългото й работно време, което се простираше и през уикенда.
Последните няколко сутрини я караше с колата до Катфорд, защото му беше на път към компанията в Бромли, на която правеше одит. Вече нямаше възражения и срещу презрения ландроувър, дори когато лостът за скоростите заяждаше и колата блокираше на кръстовище, а повтаряше какъв чудесен подарък е това, колко хубаво е било от страна на Линда да им го даде, колко полезен му бил, като го пращали някъде извън града. По време на вчерашното возене бе предложил да изключи Сара Шадлок от списъка с гостите. Робин отгатваше, че му е било нужно да мобилизира целия си кураж само да зададе въпроса, уплашен, че споменаването на името на Сара може да предизвика скандал. Тя помисли над това известно време, като се питаше какво всъщност чувства, и накрая отказа.
– Не ми пречи – отговори. – Предпочитам да дойде. Няма проблем.
Махането на Сара от списъка щеше да й подскаже, че Робин е научила за станалото преди години. Тя предпочиташе да се преструва, че винаги е знаела, че Матю го е признал отдавна, че за нея не означава нищо; имаше си своята гордост. Когато майка й, която също бе поставила присъствието на Сара под въпрос, се обади да пита Робин кого иска да настанят откъм свободната страна на Сара, след като Шон, общият състудент на Сара и Матю от университета, беше съобщил, че не може да присъства, Робин отговори с въпрос:
– Корморан даде ли отговор?
– Не – отвърна майка ми.
– О – промълви Робин. – Така или иначе, на мен той ми потвърди.
– Искаш да го настаниш до Сара ли?
– Естествено, че не – тросна се Робин.
Настана кратка пауза.
– Извинявай, мамо... – промърмори Робин, – стресирана съм. Не, можеш да настаниш Корморан до... не знам...
– Приятелката му ще дойде ли?
– Той каза, че не. Сложи го където искаш, само не до проклетата... не до Сара.
И тъй, в най-топлата сутрин от началото на сезона Робин се разположи да чака появата на Стефани. Пазаруващите в квартала бяха по тениски и със сандали; минаваха чернокожи жени с ярки тюрбани. Робин, която беше облякла лятна рокля под старо дънково яке, се облегна на едно от обичайните си кътчета край сградата на театъра, преструваше се, че говори по мобилния си телефон и убиваше време, преди да се направи, че разглежда ароматизираните свещи и тамянови пръчици на близката сергия.
Трудно бе да поддържаш концентрация, когато си даваш сметка, че си пратен да гониш вятъра. Страйк можеше да настоява, че още подозира Уитъкър в убийството на Келси, но Робин си оставаше неубедена, макар да го премълчаваше. Все по-склонна бе да възприеме гледната точка на Уордъл, че обективната преценка на Страйк е замъглена от старата вражда с втория му баща. Докато поглеждаше периодично към неподвижните завеси в апартамента на Уитъкър, тя си припомни, че Стефани бе видяна за последен път натиквана във ван и се питаше дали изобщо е в апартамента.
От беглото недоволство, че това ще е още един пропилян ден, мисълта й лесно прескочи към основната причина за яда й срещу Страйк: че беше обсебил издирването на Ноъл Брокбанк. Робин бе свикнала да мисли, че Брокбанк си е нейният заподозрян. Ако не се беше представила така успешно за Вениша Хол, въобще нямаше да знаят, че Брокбанк живее в Лондон. Ако не бе проявила досетливостта, че Найл е Ноъл, никога нямаше да стигнат до клуб „Сарацинът“. Дори тихият глас в ухото й „Не те ли познавам, момиченце?“, колкото и да я побиваха тръпки от него, също бе един вид странна връзка между тях.