– Какво искаш да правя? Мога да ида да покрия Уоластън Клоуз вместо теб, ако ще ходиш да следиш новото момиче на Двата пъти. Така... оох! – изпъшка тя.
Извърнала се беше да се отдалечи и се сблъска с висок мъж с брада тип катинарче, който я наруга.
– Простете – избъбри автоматично, докато мъжът минаваше покрай нея и влезе в магазинчето за вестници.
– Какво стана? – попита Страйк.
– Нищо... блъснах се в някакъв... Слушай, ще ида в Уоластън Клоуз – каза тя.
– Добре – съгласи се Страйк след доловима пауза. – Но ако Лейн се появи, само се опитай да го снимаш. Не се приближавай до него.
– Не се и канех – увери го Робин.
– Обади се, ако има новини. А дори и да няма.
Краткият изблик на ентусиазъм, който изпита при перспективата да се върне при Уоластън Клоуз, беше избледнял, когато стигна до метростанция „Катфорд“. Сама не знаеше защо внезапно се почувства угнетена и тревожна. Може би беше гладна. Решена да сложи край на навика да се черпи с шоколад, заради който рискуваше да не се вмести в стеснената си сватбена рокля, купи си неапетитно на вид енергийно блокче, преди да се качи на влака.
Докато дъвчеше блокчето с вкус на дървени стърготини, а влакът я носеше към Елефънт и Касъл, усети се, че неволно потърква ребрата си, където я бе блъснал масивният мъж с катинарчето. Да те ругаят случайно срещнати, естествено, бе цената, която човек плащаше, задето живее в Лондон. Нямаше спомен и веднъж да я е наругал непознат в Машам.
Нещо я накара внезапно да се огледа, но като че нямаше едри мъже в близост, нито в почти празния вагон, нито надзъртащи към нея от съседните. Сега, като се замисли, тази сутрин беше пренебрегнала донякъде обичайната си бдителност, приспана от вече познатото обкръжение в Катфорд Бродуей, разсеяна от мисли за Брокбанк и Захара. Зачуди се дали би забелязала някой друг там, който да наблюдава нея... Но това, разбира се, беше параноя. Сутринта Матю я беше откарал с ландроувъра, как би могъл убиецът да я проследи до Катфорд, освен ако не я беше причакал в превозно средство на Хейстингс Роуд?
И все пак, напомни си предупредително, не биваше да става небрежна. Когато слезе от влака, забеляза висок мургав мъж да върви малко зад нея и умишлено спря, за да го пропусне да мине. Той въобще не я погледна. „Определено ставам параноична“, помисли си и хвърли недояденото енергийно блокче в кошче за боклук.
Беше един и половина, когато стигна пред Уоластън Клоуз, а зад неугледната стара жилищна сграда се възвисяваше кулата Страта като емисар от бъдещето. Дългата лятна рокля и старото джинсово яке, с които така успешно се бе вписвала в Катфорд, тук я открояваха и донякъде я оприличаваха на студентка. Отново се престори, че говори по телефона си, за да погледне уж случайно нагоре и сърцето й подскочи леко.
Нещо се беше променило. Завесите бяха дръпнати.
Вече с максимално изострено внимание продължи в посоката си, в случай че той гледаше през прозореца, с намерение да си намери място в сянка, откъдето да може да наблюдава балкона му. Дотолкова съсредоточена беше да търси идеалната позиция за спотайване и да поддържа впечатление за естествен разговор, че въобще не гледаше къде стъпва.
– Не! – изписка Робин, когато дясното й стъпало се подхлъзна, лявото се замота в подгъва на дългата рокля, тя залитна и по най-позорен начин падна странично, при което изпусна телефона си.
– По дяволите – изстена. Онова, на което се беше подхлъзнала, приличаше на повръщано или диария, част от него бе полепнало по роклята и по сандала й, отгоре на всичко бе ожулила дланта си при приземяването. Но най-много я тревожеше съдържанието на гъстата жълтеникавокафява и лепкава гадост.
Наблизо се разнесе мъжки смях. Ядосана и унизена, тя се опита да се надигне, без да изцапа още повече обувките и роклята си, затова не потърси веднага източника на подигравателния звук.
– Кофти, маце – изрече тихо някой зад нея с шотландски изговор.
Тя рязко се извърна и в този миг я пронизаха сякаш няколко волта електричество.
Въпреки топлия ден той носеше шушлякова шапка с наушници, сако на червено и черно каре и дънки. Основната тежест на едрата му фигура бе отпусната върху чифт метални патерици, докато той гледаше надолу към нея, все още ухилен. Дълбоки кожни белези изпъстряха бледите му страни, брадичката и торбичките под малките тъмни очи. Гънките на дебелия му врат преливаха над яката.