„Така или иначе, е без значение – помисли си сънливо, докато се връщаше в спалнята. – Не е Мали.“
7
Good To Feel Hungry
Хубаво е да се чувстваш гладен – Б. пр.
Разбира се, ако имаше ум колкото едно новородено – това беше любима фраза на майка му, тая злобна кучка („Нямаш ум колкото едно новородено, глупав малък негоднико!“), – та, ако имаше ум колкото едно новородено, нямаше да проследи Секретарката в деня, след като й бе връчил крака. Само че му бе трудно да устои на изкушението, след като не знаеше кога отново ще му се удаде възможност. Подтикът да тръгне отново по петите й се беше засилил през нощта, за да я види как изглеждаше сега, след като беше отворила подаръка му.
От утре свободата му щеше да бъде силно ограничена, защото То щеше да е у дома, а То изискваше вниманието му, когато присъстваше. Да поддържа То щастливо беше много важно, защото То печелеше парите. Глупаво, грозно и благодарно за прояви на обич, То почти не забелязваше, че То го издържа.
Веднага щом изпрати То на работа сутринта, побърза да излезе и да причака Секретарката на нейната станция на метрото, което бе умно решение, защото тя изобщо не отиде в офиса. Очаквал бе пристигането на крака да наруши рутинното й ежедневие и се оказа прав. Той почти винаги се оказваше прав.
Умееше да следи хора. В някои моменти днес носеше плетена шапка, в други беше гологлав. Ходил бе по тениска, после с яке, после с преобърнатото второ лице на якето, ту със слънчеви очила, ту без тях.
Ценността на Секретарката за него – по-голяма от тази на всяка друга жена, ако можеше да я спипа сама – се състоеше в онова, което чрез нея щеше да причини на Страйк. Амбицията му да си отмъсти на Страйк – брутално и окончателно – се бе разраствала у него, докато не стана главно нещо в живота му. Открай време си беше такъв. Ако някой му направеше сечено, биваше белязан и в някакъв момент, щом се удадеше удобна възможност, дори да отнемеше и години, даваше му да се разбере. Корморан Страйк му бе причинил повече вреда от всяко друго човешко същество и щеше да получи справедливо възмездие.
В продължение на няколко години бе изпуснал Страйк от поглед и тогава дойде онази вълна от известност за мръсника – прослави се, превърна се в герой. А тъкмо това той винаги бе желал за себе си, жадувал го беше. И сега все едно пиеше киселина и се давеше от подлизурските статии за гадината, ала ги четеше до една, поглъщаше каквото открие, защото човек трябва да е осведомен за мишената си, ако иска да причини максимални щети. Възнамеряваше да нанесе толкова болка на Корморан Страйк, колкото не беше по човешките възможности, а по свръхчовешките, защото той знаеше за себе си, че е нещо повече от човек. Нямаше да е тъй просто като нож, наръган между ребрата в тъмното. Не, наказанието на Страйк щеше да е по-бавно и необичайно, ужасяващо, мъчително и накрая опустошително.
Никой никога нямаше да узнае, че е негово дело. Измъкнал се беше вече три пъти: три мъртви жени и никой нямаше представа кой е извършителят. Този факт му позволяваше да чете днешната преса без следа от страх; да чувства единствено гордост и удовлетворение при истеричните описания на отрязания крак, да вдъхва излъчваните от всеки материал ужас и объркване, блеещото стъписване на масовата публика като на стадо овце, подушило вълк.
Сега му беше нужно единствено Секретарката да направи кратко отклонение по пуст участък от улица... само дето Лондон вреше и кипеше от навалица по цял ден и ето че той я наблюдаваше нервиран как се мотае пред Лондонския институт по икономика.
Тя също следеше някого и беше лесно да се отгатне обектът й – жена с платиненоруси удължители на косата, която в средата на следобеда бе отвела Секретарката обратно до Тотнъм Корт Роуд.
Секретарката изчезна в пъб срещу клуба за еротични танци, където беше влязла следената от нея жена. Той се почуди дали да не я последва вътре, ала тя изглеждаше опасно бдителна този ден, така че той влезе в японския ресторант с големи витрини срещу пъба, седна до маса край прозореца и я зачака да се появи.
Ще се случи, каза си, докато се взираше през тъмните си очила към оживената улица. Щеше да я спипа. Нужно бе да се вкопчи в тази мисъл, защото вечерта щеше да му се наложи да се върне при То и при лъжовния полуживот, който позволяваше на истинския Него да се движи и диша тайно.
Зацапаното и прашно стъкло насред Лондон отразяваше незащитеното му изражение, оголено от цивилизованата маска, която слагаше, за да подлъже жени, ставащи жертви на неговия чар и ножове. На повърхността бе излязло съществото, което живееше скрито вътре, съществото, стремящо се само към едно – да установи надмощие.