Крайно време беше.
– Брокбанк е интересен – посочи Уордъл.
– Откри ли го? – попита Страйк, като замръзна с доближена към устните му бира.
– Още не, но знаем, че редовно е посещавал църква в Брикстън допреди пет седмици.
– Църква ли? Сигурен ли си, че става дума за същия човек?
– Висок бивш военен, бивш играч на ръгби, с масивна челюст, с едно хлътнало око, деформирано ухо, тъмна късо подстригана коса – издекламира Уордъл. – Казва се Ноъл Брокбанк. Към метър и деветдесет или малко отгоре на ръст. Силен северняшки акцент.
– Това е той – потвърди Страйк. – Но шибана църква?
– Почакай – каза Уордъл. – Отивам да пусна една вода.
„От друга страна, защо не църква?“, помисли си Страйк и отиде на бара да вземе още две бири. Заведението се пълнеше. Заедно с бирите отнесе и меню на масата, но не можеше да се концентрира. „Млади момичета от хора... не би бил първият...“
– Имах нужда – каза Уордъл след като се върна. – Ще изляза за една цигара. Идвам след...
– Първо довърши за Брокбанк – настоя Страйк и бутна към него новата чаша.
– Честно казано, открихме го по случайност – призна Уордъл, като седна и прие питието. – Един от нашите следеше майката на местен наркобарон. Не вярвахме мама да е невинна, както тя се представяше, затова човекът ни я последвал до църквата и ей ти го там Брокбанк – стоял на вратата и раздавал книжки с псалми. Заговорил го, без да подозира, че е полицай, а и нашият човек нямал представа, че Брокбанк е издирван по друг случай. Четири седмици по-късно колегата ми чул, че търся Ноъл Брокбанк по повод случая с Келси Плат и ми каза, че срещнал човек с това име преди месец в Брикстън. Ето, виждаш ли? – подхвърли Уордъл с бледо подобие на предишната си самодоволна усмивка. – Обръщам внимание на насоките ти, Страйк. Би било глупаво да не го правя след случая Ландри.
„Обърна внимание чак като удари на камък с Мали Багера и Поклонника“, рече си Страйк, но се показа впечатлен и благодарен, преди да се върне към основния въпрос.
– И казваш, че Брокбанк е спрял да посещава църквата?
– Да – въздъхна Уордъл. – Ходих там вчера да говоря с викария. Млад, ентусиазиран, знаеш я тази порода градски свещеници – добави Уордъл, напълно погрешно впрочем, защото контактът на Страйк с духовенството се ограничаваше до военни свещеници. – Отделил много време на Брокбанк. Твърди, че доста се е напатил в живота си.
– Мозъчно увреждане, уволнен от армията по инвалидност, изгубил семейството си и тем подобни глупости, а?
– Да, в този дух – кимна Уордъл. – Синът му много му липсвал.
– Аха – мрачно подхвърли Страйк. – Знае ли къде живее?
– Не, но очевидно приятелката му...
– Алиса?
Уордъл се намръщи леко, извади от вътрешния си джоб бележник и се консултира с него.
– Да, точно така – отвърна. – Алиса Винсънт. Ти пък откъде знаеш?
– И двамата били уволнени от стриптийзьорски клуб. Ще ти обясня след малко – забързано отвърна Страйк, тъй като Уордъл показваше признаци на отплесване. – Разкажи за Алиса.
– Успяла да уреди да й дадат от общината къща в източен Лондон, близо до дома на майка й. Брокбанк казал на викария, че ще се нанесе при нея и децата.
– Деца? – промълви Страйк и в ума му изникна Робин.
– Две малки момиченца.
– Знаем ли къде е тази къща? – попита Страйк.
– Още не. Викарият съжалявал, че той ги напуска – добави Уордъл, като неспокойно поглеждаше към тротоара, където двама мъже пушеха. – Разбрах от него, че Брокбанк е бил в църквата в неделя, трети април, уикенда на убийството на Келси.
Страйк си спести коментар предвид явното желание на Уордъл да пуши и предложи да излязат на тротоара за по цигара.
Пушиха мълчаливо няколко минути, застанали един до друг. В двете посоки ги отминаваха служители, уморени от дългото работно време. Спускаше се вечер. Точно над тях, помежду индиговия сумрак и неоновата коралова светлина на залязващото слънце, имаше ивица безцветно небе – плоско празно петно въздух.
– Господи, колко ми е липсвало – промърмори Уордъл и засмука дима от цигарата, сякаш беше майчиното му мляко, след което отново подхвана нишката на разговора им. – Та така, Брокбанк бил в църквата през този уикенд и помагал с каквото можел. Много добре се справял с децата.
– Ха, не се и съмнявам – подхвърли Страйк.
– Голямо хладнокръвие би се изисквало, не мислиш ли? – каза Уордъл и издуха дима към улицата, вперил очи в скулптурата „Ден“ на Ъпстайн, която украсяваше старата офис сграда на министерството на транспорта – момче, застанало пред мъж на трон с тяло, извито така, че успяваше едновременно да прегърне краля зад себе си и да излага пениса си на показ. – Да убиеш и да разчлениш момиче, а после да се появиш в църквата, все едно нищо не се е случило.