Блу Ойстър Кълт, „Небесната кралица“ – Б. пр.
Гостуването на Робин у дома й беше белязано с извънредно странно усещане за нереалност. Чувстваше се не в крак с всички, дори с майка си, която беше изцяло погълната от подготовката за сватбата и макар да проявяваше разбиране към дъщеря си, задето непрекъснато проверяваше на телефона си за развитие по случая с Шакълуелския изкормвач, изглежда леко се дразнеше. Седнала в познатата кухня с Раунтрий в краката й и с плана за разположението на гостите на приема, разгънат върху ожулената дървена маса, Робин си даде сметка до каква степен бе абдикирала от отговорност за собствената си венчавка. Линда постоянно я обстрелваше с въпроси за благодарствени писма, речи, обувките на шаферките, нейната украса за косата, кога ще е удобно да се разговаря със свещеника, къде биха желали с Матю да бъдат изпращани подаръците, дали Сю, лелята на Матю, трябва да бъде на основната маса или не. Робин си беше представяла, че у дома ще си отпочине. Вместо това бе принудена да посреща, от една страна, поток тривиални въпроси от майка си, а от друга – любопитството на брат си Мартин за разследването и подробните му описания на открития труп на Хедър Смарт. Със своята кръвожадност, както Робин го тълкуваше, второто я накара да избухне, при което изтормозената Линда забрани всякакво споменаване на убиеца в къщата им.
Междувременно Матю се сърдеше, макар да се мъчеше да не го показва, че годеницата му още не беше поискала две седмици отпуск от Страйк за сватбеното пътешествие.
– Сигурна съм, че няма да има проблеми – каза Робин по време на вечерята. – Бездруго нямаме почти никакви задачи, а Корморан каза, че полицията е поела разследването по всичките ни следи.
– Той още не ми е потвърдил – обади се Линда, следяща зорко как се храни малката Робин.
– Кой?
– Страйк. Не ми е дал отговор ще присъства ли.
– Ще му напомня – обеща дъщеря й и отпи щедра глътка вино.
Не беше казала на никого от тях, дори на Матю, че продължава да има кошмари, от които се будеше задъхана нощем, в същото онова легло, в което бе спала през месеците след изнасилването. В тези сънища едър мъж идваше за нея. Понякога нахълтваше в службата й, където работеха със Страйк. По-често изникваше от мрака с блеснали ножове в някоя от страничните малки улици на Лондон. Тази сутрин бе на косъм да избоде очите й, когато се събуди с шумно изохкване от това, че Матю сънено я попита какво е казала.
– Нищо – отвърна му и отметна кичур коса от потното си чело. – Нищо.
Матю трябваше да се върне на работа в понеделник. Изглеждаше доволен да я остави в Машам да помага на Линда с подготовката за сватбата. Майка и дъщеря се срещнаха с викария на църквата „Света Дева Мария“ за последни уточнения относно службата в понеделник следобед.
Робин много се постара да се съсредоточи върху веселите предложения на свещеника, върху находчивите му цитати от еклесиаста, но през цялото време, докато той говореше, погледът й се отклоняваше към големия каменен рак, сякаш вкопчен в стената отдясно на пътеката.
Този рак я бе запленявал в детството й. Не можеше да схване защо ще пълзи по камъните на църквата им. Любопитството й бе заразило Линда, която отиде в местната библиотека, разрови архивите и тържествуващо информира дъщеря си, че ракът е бил емблемата на древното семейство Скроуп, чиято мемориална плоча бе разположена над него.
Деветгодишната Робин се беше разочаровала от отговора. В известен смисъл целта не бе самото обяснение. Просто й се харесваше, че единствена тя иска да открие истината.
На следващия ден стоеше в тясната пробна на шивашкото ателие с нейното огледало в позлатена рамка, когато позвъни Страйк. Робин знаеше, че е той, защото беше сложила отделна мелодия за неговите обаждания. Втурна се към чантата си, което накара шивачката да изписка изненадано и раздразнено, понеже гънките на шифона, така сръчно забодени с карфици, бяха рязко изтръгнати от ръцете й.
– Ало? – каза Робин.
– Здравей – отвърна насреща Страйк.
Само от тази едничка дума разбра, че се е случило нещо лошо.
– Божичко, още някой ли е убит? – изтърси Робин, забравила за жената, приклекнала до ръба на венчалната й рокля. Тя се втренчи в нея от огледалото с уста, пълна с карфици. – Съжалявам, имам нужда от две минути насаме. Не го казах на теб! – добави към Страйк, да не би той да прекъсне. – Съжалявам – каза отново, когато завесата се затвори зад шивачката и тя се отпусна на табуретката в ъгъла, както си беше със сватбената рокля. – Не бях сама. Да не би някой друг да е умрял?
– Да – отвърна Страйк, – но не е каквото си мислиш. Братът на Уордъл.