– За сватбеното ми пътешествие.
– О – промълви той. – Добре. Да. Предполагам, че ще е скоро, нали?
– Очевидно. Сватбата е на втори.
– Господи, че това е само след... колко... три седмици и нещо.
Тя се подразни, че той не беше осъзнал колко скоро е.
– Да – каза, като се изправи и взе якето си. – И би ли имал нещо против да потвърдиш, ако ще присъстваш?
Така че тя се върна в Катфорд сред оживения пазар с неговите сергии, мирис на тамян и сурова риба, с часовете безцелно стърчане край приведените каменни мечки над служебния вход към Бродуей Тиътър.
Днес Робин бе скрила косата си под сламена шапка и носеше слънчеви очила, но въпреки това се чудеше дали собствениците на сергии не я разпознават, когато отново зае позиция да наблюдава тройния прозорец на апартамента на Уитъкър и Стефани. Само на два пъти бе зърнала момичето, откакто възобнови наблюдението си и при нито един от случаите нямаше и най-малък шанс да я заговори. От Уитъкър нямаше и следа. Робин се облегна отново на хладната сива каменна стена на театъра, готова за поредния отегчителен ден и се прозя.
В късния следобед вече беше прегряла, уморена и се опитваше да не се дразни на майка си, която постоянно й пращаше съобщения с въпроси около сватбата. Последното, заръчващо й да позвъни в цветарницата, където имали още някакво питане към нея, пристигна точно когато Робин реши, че има нужда да пийне нещо. Питаше се как ли ще реагира Линда, ако й напише в отговор, че се е спряла на пластмасови цветя – за главата, за букета си, за украсата в църквата. На всичко бе готова, само да не й се налагаше да взема решения. Прекоси улицата до магазинчето за пържени картофи, където продаваха охладени газирани напитки.
Едва бе докоснала дръжката на вратата, когато някой, също тръгнал да влиза там, се сблъска с нея.
– Простете – избъбри автоматично Робин, а после възкликна: – О, боже мой!
Лицето на Стефани бе подуто и мораво, едното й око беше почти напълно затворено.
Сблъсъкът не беше силен, но по-дребното момиче отскочи и залитна. Робин го подхвана, за да не се спъне.
– Господи, какво стана?
Говореше на Стефани, сякаш я познаваше. Донякъде имаше чувството, че е така. Наблюдавала бе ежедневните навици на момичето, опознала беше езика на тялото й, облеклото, а слабостта й към кока-кола беше изковала един вид едностранно родство. С лекота и непринуденост зададе въпрос, който нито един англичанин не би отправил към непознат:
– Добре ли сте?
Робин сама не знаеше как успя, но две минути по-късно настаняваше Стефани на стол в благодатната сянка на кафенето в близост до магазинчето за пържени картофи. Стефани явно изпитваше болка и се срамуваше от вида си, но в същото време вече бе много огладняла и ожадняла, за да остане в апартамента горе. Сега просто отстъпи пред по-силната воля, зашеметена от съпричастността на по-възрастната жена, от предложението за безплатна храна. Робин бъбреше безсмислици, докато водеше Стефани по улицата, като поддържаше версията, че великодушното й предложение да почерпи със сандвичи се дължи на вината й, задето едва не бе съборила момичето.
Стефани прие студена фанта и сандвич с риба тон, измънка благодарност, но след няколко хапки притисна длан към бузата си, сякаш изпитваше болка, и остави сандвича.
– Зъб ли? – попита съчувствено Робин.
Момичето кимна. От незатвореното й око потече сълза.
– Кой направи това? – настойчиво попита Робин и се пресегна през масата да хване ръката на Стефани.
Играеше роля и се вживяваше в образа, докато импровизираше. Сламената шапка и дългата лека рокля, които носеше, подсъзнателно внушаваха впечатление за хипарка, преизпълнена с алтруизъм и увереност, че може да спаси Стефани. Робин усети леко ответно стисване на пръстите си, а момичето поклати глава, за да покаже, че няма да издаде нападателя си.
– Някой, когото познаваш ли беше? – прошепна Робин.
Още сълзи се затъркаляха по лицето на Стефани. Тя дръпна ръката си и отпи от фантата, но отново потрепна, когато течността влезе в контакт със зъба, за който сътрудничката на Страйк предположи, че е счупен.
– Баща ти ли? – отново с шепот попита Робин.
Изглеждаше естествено да направи такова предположение. Стефани надали беше повече от седемнайсетгодишна. Беше толкова слаба, че почти нямаше гърди. Сълзите отмиха всякакви следи от молива за очи, с какъвто обичайно беше гримирана. Зацапаното й лице беше инфантилно, с намек за неправилна захапка, но сега сред всичко това изпъкваха моравите и сивкави подутини. Уитъкър я бе налагал, докато кръвоносните съдове в дясното й око се бяха спукали: бялото сега беше алено.