– Не – прошепна Стефани. – Приятелят ми.
– Къде е той? – попита Робин и отново хвана ръката й, сега студена от ледената фанта.
– Замина – отвърна Стефани.
– Той с теб ли живее?
Стефани кимна и се опита да пийне още фанта, като държеше ледената течност далеч от наранената страна на лицето си.
– Аз не исках той да заминава – прошепна тя.
Робин се наведе към нея и задръжките на момичето паднаха под влияние на срещнатата доброта и на захарта.
– Помолих го да ме вземе с него, а той не пожела. Знам, че е хукнал по жени, знам си го. Има си друга, чух Банджо да споменава нещо. Има си някъде друго момиче.
За смайване на Робин основната болка на Стефани, много по-остра от тази в счупения зъб и смазаното й лице, идваше от това, че гадният пласьор на крак Уитъкър може би спеше с друга жена.
– Аз само поисках да ида с него – повтори Стефани и сълзите бликнаха по-обилно по лицето й, при което цепката на затвореното око съвсем се зачерви.
Робин съзнаваше, че добросърдечното, малко шантаво момиче, в което се бе превъплътила, би започнало да убеждава Стефани да напусне мъжа, пребил я така жестоко. От друга страна знаеше, че това бе най-сигурният начин да накара Стефани да се махне от нея.
– Ядосал се е, защото си искала да го придружиш? – повтори тя. – Къде отиде той?
– Каза, че с Кълт като миналия път... Те са група – измънка Стефани и изтри нос с опакото на дланта си. – Той им е мениджър... ама това му е само оправдание – разплака се по-силно тя – да ходи тук и там и да си намира момичета за чукане. Казах, че ще ида с него... щото миналия път той сам поиска да ида и да оправя цялата банда.
Робин силно се постара да не покаже, че е разбрала какво й каза току-що момичето. Ала изглежда, че проблясък на гняв и отвращение бе замърсил чистата доброта, която се опитваше да излъчва, защото Стефани внезапно се затвори. Тя не искаше да бъде съдена. Това го търпеше през всеки ден от живота си.
– Ходи ли на лекар? – попита тихо Робин.
– Какво? Не – отвърна Стефани и обхвана с ръце тънкия си торс.
– Кога трябва да се върне приятелят ти?
Стефани само поклати глава и вдигна рамене. Временната симпатия, която Робин бе запалила помежду им, като че бе изстинала.
– Кълт – каза Робин, като се мъчеше бързо да импровизира. Устата й беше пресъхнала. – Да не би да говориш за Дет Кълт?
– Да – отвърна Стефани леко изненадана.
– Ти на кой концерт беше? Аз ги гледах онзи ден!
Само не ме питай къде, за бога...
– В един пъб, май се казваше „Зелената цигулка“. В Енфийлд.
– О, не, не е бил същият концерт – каза Робин. – Твоят кога беше?
– Трябва да се изпишкам – промърмори Стефани и се огледа.
Потътри се към тоалетната. Когато вратата се затвори зад нея, Робин трескаво затърси информация в телефона си. След няколко опита установи, че Дет Кълт бяха свирили в „Зелената цигулка“ в Енфийлд в събота, на четвърти юни, деня, преди да бъде убита Хедър Смарт.
Сенките се удължаваха навън пред кафенето, което вече беше съвсем празно с изключение на тях двете. Вечерта наближаваше. Заведението скоро щеше да затвори.
– Благодаря за сандвича и за всичко – каза Стефани, появила се до нея. – Аз ще...
– Поръчай си още нещо, шоколад или друго – насърчи я Робин, макар че келнерката, бършеща масите, изглеждаше готова да ги изхвърли.
– Защо? – попита Стефани с пръв признак на подозрение.
– Защото наистина искам да поговорим за приятеля ти – отвърна Робин.
– Защо? – повтори тийнейджърката, вече малко нервна.
– Моля те, седни. Не е нещо лошо – увещаваше я Робин. – Просто се тревожа за теб.
Стефани се поколеба, после бавно се отпусна на стола, от който беше станала. За пръв път Робин забеляза дълбоката червена резка около шията й.
– Той да не би... да не би да се е опитал да те души? – попита.
– Какво?
Стефани попипа тънкото си вратле и очите й отново се напълниха със сълзи.
– О, това... от медальона ми е. Той ми го даде, после... тъй като не изкарвах достатъчно пари... – избъбри и се разплака истински. – Продаде го.
Неспособна да измисли какво друго да направи, Робин протегна ръце през масата и пое в тях дланта на Стефани, като я стисна силно, сякаш малката бе на движещо се плато, което се отдалечаваше.
– И казваш, че те е накарал... с цялата група? – попита тихо Робин.
– Това беше безплатно – изхлипа момичето и стана ясно, че тя още окайва неспособността си да печели пари. – Аз само им духах.
– След концерта ли? – попита Робин, като освободи едната си ръка, за да подаде на Стефани книжни салфетки.