– Не – отвърна момичето и си издуха носа, – на следващата вечер. Бяхме във вана пред къщата на вокалиста. Той живее в Енфийлд.
Робин не предполагаше, че може да се почувства едновременно отвратена и възторжена. Щом Стефани бе придружавала Уитъкър вечерта на пети юни, той нямаше как да е убил Хедър Смарт.
– А приятелят ти... той беше ли там? – попита тихо тя. – През цялото време, докато ти... сещаш се...?
– Какво става тук, мамка му?
Робин вдигна глава. Стефани издърпа ръката си, изглеждаше уплашена.
До тях беше застанал Уитъкър. Робин го разпозна веднага от снимките, които беше виждала онлайн. Беше висок и широкоплещест и все пак мършав. Вехтата му черна тениска бе избеляла почти до сиво от пране. Златистите очи на свещеник еретик бяха запленяващи с напрежението, което излъчваха. Въпреки сплъстената коса, хлътналото жълтеникаво лице, въпреки факта, че я отблъскваше, тя бе способна да долови странната му маниакална аура, магнетичното му притегляне като вонята на мърша. Той събуждаше подтика да изследваш, провокиран от всичко мръсно и гнило, не по-малко мощен от това, че предизвикваше срам.
– Ти коя си? – попита той, не агресивно, а с някаква мъркаща нотка в гласа. Зяпаше без всякакво стеснение в деколето на лятната й рокля.
– Блъснах се в приятелката ви пред магазинчето за картофки – отвърна Робин. – Доведох я да я почерпя с нещо за пиене.
– О, виж ти.
– Затваряме – подвикна келнерката.
Робин видя, че появата на Уитъкър й дойде в повече. Пиърсингите и татуировките му, вманиаченият му поглед, миризмата му биха били желани в твърде малко заведения за хранене.
Стефани изглеждаше ужасена, макар че Уитъкър напълно я игнорираше. Цялото му внимание беше насочено към Робин, която се почувства абсурдно скована, докато плащаше сметката и докато вървеше към изхода с Уитъкър зад гърба й.
– Е, довиждане тогава... – промълви тя със слаб глас на Стефани.
Щеше й се да притежава куража на Страйк. Той бе настоял приятелката на втория му баща да тръгне с него под самия нос на Уитъкър, а на Робин устата й бе пресъхнала. Мъжът се взираше в нея, сякаш бе забелязал нещо рядко и интересно на сметище. Зад тях келнерката залости вратите. Потъващото слънце хвърляше хладни сенки върху улицата, която Робин познаваше само като гореща и смрадлива.
– Значи, се месиш просто от добро сърце, а, миличка? – с мек глас попита Уитъкър и Робин не можеше да прецени дали в него имаше повече злоба, или сладост.
– Ами просто се разтревожих – отвърна Робин и се насили да погледне в тези раздалечени очи, – защото нараняванията на Стефани изглеждат сериозни.
– Това ли? – Уитъкър постави ръка върху моравосивото лице на момичето. – Падна от колело, нали, Стеф? Тромава глупачка ми е тя.
Робин внезапно разбра неудържимата омраза на Страйк към този човек. На нея също й се прииска да го удари.
– Надявам се да се видим пак, Стефани – каза.
Не посмя да й даде телефонен номер пред Уитъкър. Обърна се и се отдалечи от тях с чувството, че е долна страхливка. Стефани щеше да се върне горе с този човек. Редно бе да направи нещо повече, но какво? Какво можеше да й каже, че да промени нещата? Дали трябваше да съобщи за побоя в полицията? Това щеше ли да се брои за вмешателство в разследването на Карвър?
Едва когато беше напълно уверена, че е извън полезрението на Уитъкър, изгуби усещането, че невидими мравки пъплят по гърба й. Робин извади телефона си и се обади на Страйк.
– Знам – изпревари думите му, че по това време трябваше да се е прибрала, – става късно, но вече съм на път към метрото, а като чуеш какво научих, ще ме разбереш.
Тя вървеше бързо в засилващия се хлад на вечерта и му разказа всичко чуто от Стефани.
– Значи, той има алиби? – изрече бавно Страйк.
– За смъртта на Хедър – да, ако Стефани казва истината, а аз вярвам, че е така. Била е с него и с цялата група Дет Кълт, както казах.
– Категорично ли заяви, че Уитъкър е присъствал, докато е обслужвала групата?
– Така мисля. Тъкмо ми отговаряше, когато цъфна Уитъкър и... почакай.
Робин спря и се огледа. Унесена в разговора, по някое време беше сбъркала пътя към метростанцията. Слънцето вече залязваше. Стори й се, че с крайчеца на окото си зърва движеща се сянка до стена.
– Корморан?
– Тук съм.
Може би си бе въобразила за сянката. Беше на непозната улица с жилищни сгради, но имаше светещи прозорци, а в далечината вървеше двойка. В безопасност беше, каза си. Просто трябваше да се върне назад.
– Всичко наред ли е? – остро попита Страйк.
– Да – отвърна тя. – Просто сбърках пътя.