– Къде точно се намираш?
– Близо до метростанцията „Катфорд Бридж“ – каза Робин. – Сама не знам как се озовах тук.
Не искаше да споменава сянката. Внимателно прекоси притъмняващата улица, за да не й се налага да минава покрай стената, където й се стори, че я видя. Прехвърли телефона в лявата си ръка и стисна здраво алармата против изнасилвачи в десния си джоб.
– Връщам се по същия път, по който дойдох – съобщи тя на Страйк с желание той да знае местоположението й.
– Видя ли нещо? – настойчиво попита той.
– Не знам... може би – призна.
Ала когато се изравни с празното пространство между къщите, където бе мярнала фигурата, там нямаше никой.
– Изнервена съм – каза и ускори крачка. – Срещата с Уитъкър никак не беше забавна. Чакай, виждам име на улица. Пак ще пресека, виждам къде точно съм объркала пътя, трябвало е да завия...
Чу стъпките чак когато бяха съвсем близо. Две масивни ръце в черни ръкави се сключиха около нея и изкараха въздуха от дробовете й. Мобилният телефон се изплъзна от ръцете й и изтрака върху тротоара.
52
Do not envy the man with the x-ray eyes.
Blue Öyster Cult, ‘X-Ray Eyes’
Не завиждай на човека с рентгеновите очи.
Блу Ойстър Кълт, „Рентгенови очи“ – Б. пр.
Страйк, който бе застанал в сянката на склад в Боу и държеше под око Блондин Стрийт, чу внезапното ахване на Робин, тропването на мобилния телефон върху настилката, а после – тътрене и влачене на крака по асфалта.
Хукна да тича. Телефонната връзка с нея още беше отворена, но той не чуваше нищо. Паниката изостри мисълта му и заличи всякакво усещане за болка, докато спринтираше по притъмняващата улица по посока на най-близката метростанция. Имаше нужда от втори телефон.
– Трябва да го взема назаем, приятел! – викна той към единия от двамата кльощави чернокожи младежи, който се взираше в телефон и се смееше. – Извършено е престъпление, нужен ми е телефонът ти!
Размерите на Страйк и излъчващият се от него авторитет накараха уплашения и объркан тийнейджър безпрекословно да му подаде апарата.
– Елате с мен! – викна Страйк на двете момчета, като се завтече към по-оживените улици, където можеше да хване такси. През цялото време държеше собствения си мобилен телефон притиснат към другото си ухо. – Полиция! – ревна той в чуждия, а ошашавените момчета търчаха от двете му страни като бодигардове. – Жена е нападната близо до метростанция „Катфорд Бридж“. Говорех по телефона с нея, когато се случи! Става в момента... не, не знам улицата, но е на една или две пресечки от метростанцията. Чух как я сграбчи и повлече... да... Моля ви, бързайте!
– Благодаря, малкият – задъхано изрече Страйк и метна телефона обратно в ръцете на собственика му, който продължи да тича още няколко метра редом с него, без да осъзнава, че вече няма нужда от това.
Страйк зави зад ъгъл; Боу му беше абсолютно непознат квартал на Лондон. Премина тичешком покрай пъб „Боу Белс“, без да обръща внимание на острите болки във връзките на коляното си, движеше само едната си свободна ръка, за да балансира, и все така притискаше до ухото си онемелия телефон. Тогава чу по линията да се разнася звукът на алармата против изнасилвачи.
– ТАКСИ! – изкрещя към далечна светлинка. – РОБИН! – викна с цяло гърло в телефона си, сигурен, че тя не можеше да го чуе през пищящата аларма. – РОБИН, ОБАДИХ СЕ НА ПОЛИЦИЯТА! ТЕ ИДВАТ, СЛУШАШ ЛИ МЕ, ГАДИНО?
Таксито отмина по пътя си без него. Клиенти на заведението, застанали отпред, се вторачиха в побъркания, профучал покрай тях, който крещеше и ругаеше в слушалката. Появи се второ такси.
– ТАКСИ! ТАКСИ! – ревна отново Страйк и то се насочи към него. В същия миг в ухото му прозвуча накъсаният глас на Робин.
– Ти... там ли си?
– ГОСПОДИ БОЖЕ! КАКВО СТАНА?
– Спри... да крещиш...
С огромно усилие той понижи тона си.
– Какво се случи?
– Не виждам – каза тя. – Нищичко... не виждам...
Страйк отвори задната врата на таксито и се метна вътре.
– Метростанция „Катфорд Бридж“, бързай! Как така не виждаш...? Какво ти направи? НЕ НА ТЕБ! – кресна на стъписания шофьор. – Ти карай! Карай!
– Не... заради проклетата ти аларма... цялото ми лице е... о... гадост...
Таксито се движеше бързо, но Страйк едва се удържаше да не подканя шофьорът да настъпи газта.
– Какво се случи? Ти пострада ли?
– Малко... има хора тук...
Той чуваше вече гласовете им, бяха я наобиколили, говореха й тихо, коментираха възбудено помежду си.
– ...болница... – чу Робин да казва встрани от телефона.