– Казах ти да не се бъркаш в това – заяви Карвър, като зае позиция в средата на стаята с разкрачени крака и скръстени ръце.
След като вратата беше затворена, телесната миризма на Карвър изпълни помещението. Не вонеше като Уитъкър на трайна нечистотия с примес на дрога, а на пот, изляла се в рамките на работния ден. Осветлението от луминесцентната тръба на тавана никак не подобряваше вида на петнистия му тен. Пърхотът, влажната риза и лошата кожа: все белези, че е изпуснал юздите. А и Страйк бе дал своя принос, като го унизи в медиите по повод убийството на Лула Ландри.
– Пратил си я да следи Уитъкър, нали? – попита Карвър, като лицето му постепенно ставаше по-червено, сякаш го варяха. – Ти й причини това.
– Майната ти – процеди Страйк.
Едва сега, когато ноздрите му се изпълниха с потта на полицая, призна пред себе си, че от известно време го знаеше: Уитъкър не беше убиецът. Страйк бе възложил на Робин да следи Стефани, защото искрено вярваше, че това е най-безопасният избор, но при все това я бе държал на улицата, а от седмици му беше известно, че убиецът я следи.
Карвър усети, че е напипал болното му място, и се ухили.
– Открай време използваш убити жени, за да си начешеш крастата с тази твоя омраза към втория ти баща – отбеляза той и явно му стана приятно, че лицето на Страйк започна да почервенява, а ръцете му да се свиват в юмруци. Нищо не би зарадвало повече полицая от шанса да тикне Страйк в ареста за побой; и двамата го знаеха. – Проверихме Уитъкър. Проверихме и тримата ти шибани заподозрени. Няма нищо срещу когото и да било от тях. Сега ме чуй.
Направи крачка към Страйк. Макар и една глава по-нисък, излъчваше силата на уязвен, но властен човек, който имаше много какво да доказва и зад когото стоеше ведомството му. Като насочи пръст към гърдите на Страйк, изрече натъртено:
– Стой настрани и не се бъркай. Имаш късмет, че не изцапа ръцете си с кръвта на партньорката си. Открия ли те отново близо до разследването ни, ще те смачкам. Разбра ли ме?
Той мушна Страйк в гърдите с късия си дебел пръст. Детективът устоя на импулса да го перне, но мускулите по челюстта му заиграха. Няколко секунди останаха втренчени един в друг. Карвър се ухили по-широко и изпусна шумно въздух, сякаш бе спечелил мач по свободна борба. После се отправи към вратата и излезе, като остави Страйк да кипи от гняв и омраза към себе си. Връщаше се бавно към крилото на спешното отделение, когато през двойните врати тичешком влезе високият красив Матю, облечен в костюм, с безумен поглед и разрошена коса. За пръв път от началото на познанството им Страйк изпита към него нещо различно от неприязън.
– Матю – повика го.
Той погледна Страйк, сякаш не го разпознаваше.
– Откараха я в рентгена – каза детективът. – Трябва да се е върнала вече.
– Защо й е нужен...?
– Заради ребрата – отвърна Страйк.
Матю го отмести с лакът от пътя си. Страйк не възрази. Чувстваше, че си го заслужава. Погледна как годеникът на Робин се втурва в нейната посока и след известно колебание се обърна към двойната врата и излезе навън в нощта.
Ясното небе сега беше осеяно със звезди. Щом се озова на улицата, спря да запали цигара и всмукна от нея жадно, както беше правил Уордъл, сякаш никотинът му вливаше живот. Закрачи и вече усещаше болката в коляното си. С всяка следваща крачка се харесваше все по-малко.
– Рики! – кресна жена някъде надолу по улицата по хлапенце, което се беше откъснало от нея, докато тя се бореше с тежестта на голям плик. – Рики, върни се!
Момченцето се кикотеше бясно. Без да се замисля какво прави, Страйк се пресегна и го хвана, докато тичаше по улицата.
– Благодаря ви! – каза майката, почти разплакана от облекчение, докато бързаше към Страйк. От плика в ръцете й се изсипаха цветя. – Отиваме на посещение на татко му... о, господи...
Момчето в ръцете на Страйк се бореше неистово. Детективът го пусна долу до майка му, която вдигаше букетче нарциси от тротоара.
– Дръж ги – каза строго на момчето и то се подчини. – Ти ще ги дадеш на татко. Само не ги изпускай! Благодаря – повтори тя към Страйк и се отдалечи, стиснала малкия здраво за свободната му ръка. Сега той вървеше чинно редом с майка си, горд, че му е възложена задача, и държеше жълтите цветя вирнати нагоре като скиптър.
Страйк направи няколко крачки и внезапно замръзна на тротоара, вперил очи като омагьосан в нещо невидимо, увиснало в студения въздух пред него. Хладен вятър погъделичка лицето му, докато стоеше така в пълно неведение за околната обстановка, съсредоточен изцяло вътре в себе си.