Нарциси... момини сълзи... цветя извън сезона.
После звукът от гласа на майката отново отекна в нощта – „Рики, не!“ – и предизвика неочаквана и експлозивна верижна реакция в мозъка на Страйк, като освети писта за приземяване на теория, която – той го знаеше с увереността на пророк – щеше да отведе до убиеца. Както стоманеният скелет на сграда става видим, когато тя гори, така и Страйк зърна в прозрението си скелета на плана на убиеца, разпозна недостатъците, незабелязани от него, незабелязани от никого, които в крайна сметка можеха да доведат до разгрома на зловещите му кроежи.
53
You see me now a veteran of a thousand psychic wars . . .
Blue Öyster Cult, ‘Veteran of the Psychic Wars’
Днес ме виждаш като ветеран от хиляда душевни войни...
Блу Ойстър Кълт, „Ветеран от душевни войни“ – Б. пр.
Беше лесно да имитира хладнокръвие в яркоосветената болница. Робин бе почерпила сила не само от изумлението и възхитата на Страйк, че бе успяла да се измъкне, но и докато слушаше сама себе си да разказва как се е преборила с убиеца. След нападението тя беше най-спокойна от всички. Утешаваше Матю, който се разплака при вида на изцапаното й с мастило лице и дългата рана на ръката й. Извлякла бе душевна мощ от слабостта на всички и се надяваше смелостта й, разпалвана от адреналина, да издържи, докато се върне към нормалното си съществуване, където да стъпи на здрава почва и да продължи напред ненакърнена, без да й се налага да преминава през тъмния тунел, в който бе живяла тъй дълго след изнасилването...
Ала през следващата седмица й бе почти невъзможно да спи и не само заради пулсиращата болка в ранената й ръка, която сега беше в защитна гипсова подпора. Докато задрямваше за кратко през нощта или през деня, отново усещаше масивните ръце на своя нападател, сключени около нея, и го чуваше да диша в ухото й. Понякога очите, които не беше видяла, ставаха очите на изнасилвача, нападнал я като деветнайсетгодишна: бледи, с една фиксирана зеница. Кошмарните фигури изникваха изпод черната качулка и маската на горила, мутираха и нарастваха, изпълваха съзнанието й ден и нощ.
В най-лошите си кошмари ги виждаше да нападат друг, а тя чакаше реда си, безсилна да помогне или да избяга. Веднъж жертвата бе Стефани с нейното смазано лице. При друг непоносим случай малко чернокожо момиченце пищеше за майка си. Робин се събуди от този кошмар с викове в тъмното и Матю толкова се разтревожи, че на следващия ден се обяви за болен в службата си, за да остане с нея. Робин не знаеше дали изпитва благодарност, или раздразнение.
Пристигна майка й, разбира се, и се опита да я убеди да се прибере у дома в Машам.
– Има само десет дни до сватбата, Робин, защо просто не тръгнеш с мен и да си отпочинеш преди...
– Искам да остана тук – настоя Робин.
Вече не беше тийнейджърка, зряла жена беше. Тя си решаваше къде ще иде и какво ще прави. Имаше усещането, че отново се бори за идентичността си, която беше принудена да изостави предишния път, след като от тъмното я бе връхлетял мъж. Беше я превърнал от пълна отличничка в университета в изкльощавяла развалина, страдаща от агорафобия, от бъдещ криминален психолог в жертва, която се примири с настояванията на семейството си, че полицейската работа само ще утежни психичните й проблеми.
Това нямаше да се случи отново. Тя нямаше да го допусне. Почти не можеше да спи, нямаше желание да се храни, но яростно се съпротивляваше на потребностите и страховете си. Матю се боеше да й противоречи. С половин уста се съгласи с нея, че не е нужно да си отива у дома, но Робин го чу да си шепне с майка й в кухнята.
Страйк също не й беше от помощ. Не си бе направил труда да се сбогува с нея в болницата, нито я бе посетил да види как е, само й се обаждаше по телефона. Той също искаше тя да се върне в Йоркшър, далеч от опасността.
– Сигурно имаш куп неща да свършиш за сватбата.
– Недей с това снизходително отношение – сряза го гневно Робин.
– Ама какво отношение...?
– Извинявай – пророни тя и се отдаде мълчаливо на сълзи, които той не можеше да види, като с всички сили се стараеше да запази гласа си нормален. – Съжалявам, напрегната съм. Ще замина в четвъртъка преди сватбата, излишно е да съм там по-рано.
Вече не беше онази, която бе лежала в леглото, втренчена в плаката на Дестинис Чайлд. Отказваше да е онова момиче.
Никой не можеше да разбере защо е толкова твърдо решена да остане в Лондон, нито пък тя проявяваше готовност да обясни. Изхвърли лятната рокля, с която бе облечена при нападението. Линда влезе в кухнята точно когато Робин я натикваше в кофата за боклук.