– Забрави – отсече рязко Страйк. – За последен път ти го казвам, Робин, не можеш да спасиш всички! Той дори не е бил осъждан! Ако тръгнем да се бъркаме там, Карвър ще ни врътне кранчето завинаги.
Настана дълго мълчание.
– Ти да не плачеш? – попита Страйк разтревожено, защото му се стори, че дишането й стана накъсано.
– Не, не плача – съвсем искрено отговори Робин.
Ужасен студ бе плъзнал у нея при отказа на Страйк да помогне на момиченцата, живеещи в близост до Брокбанк.
– Трябва да затварям, време е за обяд – каза тя, макар никой да не я беше повикал.
– Виж – заговори Страйк, – разбирам защо искаш...
– Ще се чуем пак – каза тя и затвори.
В момента няма никакво „ние“.
Ето че пак се случваше същото. От мрака се бе появил мъж и беше ограбил не само чувството й за сигурност, но и статута й. Досега беше партньор в детективска агенция...
Беше ли такава в действителност? Така и не се стигна до нов договор, нито до повишение на заплатата. Бяха толкова заети, толкова разклатени финансово, че никога не й хрумна да поиска нито едното от двете. Стигаше й възторгът, че Страйк я приема за партньор. А сега и това си бе отишло, може би временно, а може би завинаги. Вече няма да има никакво „ние“.
Робин седя умислена няколко минути, после стана от леглото и вестниците се разпиляха с шумолене. Отиде до тоалетката, където беше бялата кутия със сребрист надпис „Джими Чу“ и погали гладката й повърхност.
Планът не я сполетя като прозрението на Страйк пред болницата с въодушевяващата мощ на пламък. Надигна се тъмен и опасен, роден от омразната принудителна пасивност на изминалата седмица и от леден гняв срещу упоритото нежелание на Страйк да действа. Той, който беше неин приятел, бе преминал във вражеския лагер. Беше бивш боксьор, висок метър и деветдесет и един. Никога нямаше да знае какво е да се почувстваш отново мъничък, слаб и безсилен. Никога нямаше да схване как изнасилването променя отношението към собственото ти тяло, как се озоваваш сведен до предмет, до вещ, до парче месо, годно за чукане.
По телефона Захара бе звучала като най-много тригодишна.
Робин остана съвсем неподвижна пред тоалетката, втренчена в кутията със сватбените обувки, замислена. Виждаше ясно рисковете, както ходещият по въже вижда камъните и бушуващите води под себе си.
Не, тя не можеше да спаси всички. Беше твърде късно за Мартина, за Сейди, за Келси и за Хедър. Лила щеше да прекара остатъка от живота си без два пръста на лявата си ръка и грозен белег в душата, който Робин бе в състояние да разбере прекалено добре. Ала имаше две малки момичета, изправени пред бог знае какви страдания още, ако никой не се задействаше.
Робин обърна гръб на новите си обувки, взе телефона и набра номер, който й бе даден преди време, но който никога не си бе представяла, че ще използва.
54
And if it’s true it can’t be you,
It might as well be me.
Blue Öyster Cult, ‘Spy in the House of the Night’
Ако е истина, че ти не си, / то бих могъл да съм и аз.
Блу Ойстър Кълт, „Шпионин в Дома на нощта“ – Б. пр.
Имаше три дни, през които да обмисли плана си, защото трябваше да изчака съучастникът си да се сдобие с кола и да намери пролука в заетия си график. Междувременно съобщи на Линда, че обувките „Джими Чу“ твърде много й стягат, прекалено много бият на очи и позволи майка й да я придружи, за да ги върне. После трябваше да измисли каква лъжа да сервира на Линда и Матю, че да си откупи достатъчно време далеч от тях и да приведе плана си в действие.
Накрая им каза, че трябва да се яви в полицията за допълнителни показания. Беше много важно Пищяла да остане в колата, когато я взема, за да се поддържа илюзията. Той трябваше да спре до цивилния полицай, все още патрулиращ на улицата им, и да му съобщи, че тя отива да й свалят конците от шевовете, а в действителност това щеше да се случи чак след два дни.
Беше седем часа в безоблачна вечер и с изключение на Робин, облегната на топлата тухлена стена на бизнес центъра „Истуей“, наоколо нямаше жива душа. Слънцето бавно се придвижваше на запад и на далечния мъглив хоризонт в края на Блондин Стрийт се виждаха очертанията на скулптурата „Орбита“. Робин беше виждала проекта във вестника: скоро щеше да прилича на гигантски телефон от по-миналия век, омотан в собствения си усукан шнур. Отвъд нея едва се различаше растящият силует на Олимпийския стадион. Гигантските конструкции в далечината бяха впечатляващи и някак нечовешки, на много светове разстояние от тайните, криещи се зад новобоядисаната външна врата на Алиса.