Може би заради онова, което бе дошла да направи, безмълвният жилищен квартал пред погледа й я притесняваше. Къщите бяха нови, модерни и някак бездушни. Като се изключеха грандиозните сгради, строящи се в далечината, мястото бе лишено от атмосфера и от всякакво усещане за общност на жителите. Нямаше дървета, които да смекчават формите на ниските квадратни къщи, много от тях окичени с табели „Дава се под наем“, нямаше ъглови магазинчета, нито пъб, нито църква. Складът, на който се бе облегнала, имаше бели завеси на горните прозорци, подобни на мъртвешки савани, и метални врати към гаражите, целите нашарени с графити; не й предоставяше никакво прикритие. Сърцето на Робин бумтеше, сякаш беше тичала. Нищо не би я накарало да даде заден ход сега и при все това беше уплашена.
Наблизо прокънтяха стъпки и тя се извърна рязко, а потните й пръсти сграбчиха здраво резервната й аларма срещу изнасилвачи. Висок, с издължени крайници и с набиващ се на очи белег, Пищяла вървеше към нея с блокче „Марс“ в едната ръка и цигара в другата.
– Тя идва – избоботи.
– Сигурен ли си? – попита Робин и сърцето й запрепуска още по-бързо. Взе да й се вие свят.
– Чернокожо момиче с две деца се задава по улицата, видях я, като купувах това. – Той размаха блокчето „Марс“. – Искаш ли малко?
– Не, благодаря – отвърна Робин. – Ъъ... нали не възразяваш да се махнеш оттук?
– Не искаш ли все пак да вляза с теб?
– Не – отвърна Робин. – Ела само ако видиш... него.
– А ти сигурна ли си, че гадината вече не е вътре?
– Позвъних два пъти. Няма как да е там.
– Ще чакам зад ъгъла тогава – лаконично заяви Пищяла и се отдалечи, като редуваше всмукване от цигарата с отхапване от десертчето. Зае позиция невидима от вратата на Алиса. Междувременно Робин забърза надолу по Блондин Стрийт, да не би жената да мине покрай нея на влизане у дома си. Застана под един издаден балкон на тъмночервена жилищна сграда и видя как по улицата се задава висока чернокожа жена, хванала за ръка детенце и следвана от по-голямо момиче, което Робин прецени като приблизително единайсетгодишно. Алиса отключи външната врата и влезе вътре с дъщерите си.
Робин се върна до къщата. Днес носеше дънки и маратонки: нямаше място за препъване и падане. Прясно свързаните сухожилия пулсираха под гипсовата превръзка.
Сърцето й блъскаше силно до болка, когато почука на външната врата на Алиса. Докато чакаше, през еркерен прозорец вдясно надникна по-голямата дъщеря. Робин й се усмихна притеснено. Момичето се скри от поглед.
Жената, появила се след по-малко от минута, беше великолепна по всички стандарти. Висока, чернокожа, с фигура на модел за бельо, с коса на масури, стигаща до кръста. Първата мисъл, която мина през ума на Робин, бе, че след като стриптийзьорски клуб се беше лишил доброволно от нея, явно имаше много труден характер.
– Да? – каза тя и се намръщи на Робин.
– Здравейте – кимна момичето с пресъхнала уста. – Вие ли сте Алиса Винсънт?
– Да. А вие коя сте?
– Казвам се Робин Елакот. Дали бихме могли да поговорим за Ноъл?
– Какво точно? – поиска да знае Алиса.
– Предпочитам да ви го кажа вътре.
Алиса имаше зоркото и предизвикателно изражение на жена, принудена непрестанно да е готова за поредния житейски удар.
– Моля ви, важно е – промълви Робин, като едва движеше езика си заради сухотата в устата. – Иначе не бих ви молила.
Очите им се срещнаха: тези на Алиса в топъл карамеленокафяв оттенък и ясните сиво-сини ириси на Робин. Момичето беше сигурно, че жената ще откаже. Тогава очите с гъсти мигли се разшириха леко и по лицето на Алиса пробяга моментно вълнение, като че току-що бе направила приятно откритие. Без да каже нито дума, тя отстъпи встрани в слабо осветеното антре и със странно преувеличен жест на гостоприемство даде знак на гостенката си да влезе.
Робин не можеше да си обясни на какво се дължи зараждащото се лошо предчувствие. Единствено мисълта за двете момиченца там вътре я тласна да прекрачи прага.
Миниатюрното антренце водеше към дневна. Мебелировката се състоеше единствено от телевизор и диван. На пода беше поставена настолна лампа. На стената висяха две снимки в евтини позлатени рамки – едната на бузестата Захара, малкото момиченце в тюркоазена рокличка със същите на цвят шноли във форма на пеперудки в косата, а другата на сестра й в кафява училищна униформа. По-голямата сестра беше копие на красивата си майка. Фотографът не бе успял да изтръгне усмивка от нея.