– Не лъжа! – кресна Робин и отново блъсна жената към възглавниците.
– Побъркана кучка! – едва дишаща продума Алиса. – Да се махаш от къщата ми!
– Питай дъщеря си не й ли е посягал? Питай я! Ейнджъл?
– Не смей да говориш на децата ми, мръснице!
– Ейнджъл, кажи на майка си дали той не е...
– Какво става тук?
От писъците на Захара никой не беше чул превъртането на ключа в бравата.
Той беше масивен, тъмнокос и брадат, облечен в черен анцуг. Едната му очна ябълка беше хлътнала и правеше погледа му напрегнат и смущаващ. Без да откъсва очи от Робин, той се наведе и вдигна малката, която засия и се притисна към него. Ейнджъл, от друга страна, мигом се дръпна и се прилепи до стената. Много бавно, все така втренчен в Робин, Брокбанк постави малката в скута на майка й.
– Радвам се да те видя – изрече с усмивка, която не бе никаква усмивка, а обещание за болка.
Изстинала от глава до пети, Робин се опита дискретно да пъхне ръка в джоба си за алармата, но Брокбанк мигом се озова до нея, стисна китката й и опъна шевовете й.
– На никого няма да телефонираш, кучко коварна. Да не мислиш, че не те знам коя си?
Тя се опита да се изтръгне от него и изкрещя:
– Пищял!
– Трябваше да те очистя още когато можех, мърло!
Тогава се раздаде оглушителен шум от сцепено дърво и входната врата зейна разбита. Брокбанк пусна Робин и се извърна рязко, за да се озове лице в лице с Пищяла, който нахълта в стаята с нож, насочен напред.
– Не го намушквай! – изпъшка Робин, стиснала ранената си ръка.
Шестимата души, натъпкани в тясната стаичка, замръзнаха за част от секундата, дори и малката, вкопчена в майка си. И тогава се раздаде тънък глас, отчаян, треперещ, но най-сетне освободен от присъствието на мъжа с белега и златния зъб, стиснал нож в татуираната си ръка.
– Той ми го направи! Наистина ми го направи, мамо! Направи ми го!
– Какво? – втренчи се Алиса в Ейнджъл. Лицето й внезапно увисна безжизнено от шока.
– Прави ми онова, което каза жената. Прави ми го!
Брокбанк се размърда конвулсивно, но мигом застина, когато Пищяла вдигна ножа си и го насочи към гърдите му.
– Свърши вече, малката – каза Пищяла на Ейнджъл, като я закриляше със свободната си ръка, а златният му зъб проблесна под лъчите на бавно потъващото зад отсрещните къщи слънце. – Няма да те пипне вече. Мършо проклета – изръмжа той в лицето на Брокбанк. – Как ми се ще жив да те одера.
– Какви ги приказваш, Ейнджъл? – промълви Алиса, все още стиснала Захара, а лицето й изразяваше неподправен ужас. – Той никога...
Брокбанк внезапно наведе глава и блъсна Пищяла с обиграно движение на бивш ръгбист. Пищяла, който нямаше и половината от теглото му, отхвърча настрани като парцалена кукла. Брокбанк се втурна през разбитата външна врата, а другият с бесни ругатни хукна да го гони.
– Остави го... остави го! – закрещя Робин, като гледаше през прозореца как двамата мъже се носят по улицата. – О, боже мой... ПИЩЯЛ!... Полицията ще... Къде, Ейнджъл...?
Алиса вече беше изтичала навън от стаята да настигне дъщеря си, като остави многострадалното детенце да пищи на дивана. Робин, която знаеше, че няма шанс да настигне двамата мъже, внезапно се разтрепери толкова силно, че трябваше да приклекне и хвана с две ръце главата си, разтърсвана от вълни на гадене.
Направила бе онова, което си намисли, и от самото начало знаеше, че почти неизбежно ще има поражения. Ала не бе предвидила, че Брокбанк може да избяга или да бъде убит с нож от Пищяла. Беше сигурна единствено, че не е в състояние да предотврати нито едното от двете. Пое два пъти дълбоко дъх, изправи се и отиде до дивана да се опита да успокои ужасеното момиченце. Не беше изненадващо, че след като в съзнанието й Робин бе свързвана със сцени на насилие и истерия, Захара се разплака още по-силно и взе да я рита с малкото си краче.
– Никога не съм подозирала – промълви Алиса. – О, господи. Господи. Защо не ми каза, Ейнджъл? Защо?
Вечерта се бе спуснала. Робин запали лампата, която хвърли бледосиви сенки по кремавите стени. Тройната прегърбена сянка зад дивана повтаряше всяко движение на Алиса. Ейнджъл хлипаше, сгушена в скута на майка си, и двете се поклащаха напред-назад.
Робин, която вече два пъти направи чай и сготви спагети за Захара, седеше на твърдия под под прозореца. Почувствала се бе задължена да остане, докато не дойдеше майстор по спешност да оправи вратата, разбита от Пищяла. Още никой не беше повикал полиция. Майка и дъщеря си споделяха една на друга и Робин се чувстваше като натрапница, но сърце не й даваше да си тръгне, докато не се увереше, че семейството има сигурна врата и ключалка. Захара беше заспала на дивана до майка си и сестра си, засмукала палеца си и с една ръка още стискаше чашката си с капаче.