– Той каза, че ще убие Захара, ако ти кажа – промълви Ейнджъл в шията на майка си.
– О, боже мили – проплака Алиса и сълзите й покапаха по гърба на дъщеря й. – Господи, боже мой.
Тягостното чувство, обзело Робин, беше, сякаш в корема й лазеха раци с бодливи крака. Прати съобщение на майка си и Матю, че от полицията искат да й покажат още фотороботи, но и двамата започваха да се тревожат от дългото й отсъствие, а вече й се изчерпаха доводите, с които да ги откаже да дойдат да я посрещнат. Отново и отново проверяваше телефона си да не би неволно да е заглушила звъненето. Къде се губеше Пищяла?
Майсторът най-сетне пристигна. Робин му даде номера на кредитната си карта, за да плати за поправката, и каза на Алиса, че ще си тръгва.
Алиса остави Ейнджъл и Захара прегърнати на дивана и придружи Робин до смрачената улица.
– Слушай... – промълви Алиса.
По лицето й още имаше следи от сълзи. Робин се досети, че жената не е свикнала да изразява признателност.
– Благодаря ти, чу ли? – изрече почти агресивно.
– Няма защо – отвърна Робин.
– Никога не бих... Та аз го срещнах в църквата, дяволите го взели. Мислех, че най-сетне съм намерила свестен мъж... Беше добър с... с децата...
Тя отново се разплака. Робин понечи да я докосне, но се отказа. Целите й рамене бяха натъртени от блъскането на Алиса, а раната й пулсираше болезнено.
– Британи наистина ли му се е обаждала? – попита Робин.
– Така ми каза той – отвърна Алиса и изтри очи с опакото на дланта си. – Твърдеше, че бившата му съпруга го е наклеветила и е накарала Британи да лъже... Предупреди ме, ако някога на прага дойде русо момиче, да не вярвам на нито една от глупостите й.
Робин си припомни тихия глас в ухото си:
Не те ли познавам аз теб, момиченце?
Беше я помислил за Британи. Ето защо беше затворил и не се бе обадил повече.
– Ще тръгвам – каза Робин, притеснена колко ли време щеше да й отнеме да се добере до Уест Ийлинг. Цялото тяло я болеше. Алиса здравата я беше натъртила. – Обади се на полицията, чу ли?
– Ами може – отвърна Алиса. Робин подозираше, че идеята не й бе хрумвала досега. – Да.
Докато Робин крачеше в тъмнината, а юмрукът й стискаше здраво втората аларма против изнасилвачи, се чудеше какво ли бе казала Британи на втория си баща. Реши, че се досеща: „Не съм забравила. Само посмей да го направиш пак и ще съобщя за теб“. Боеше се, че продължава да върши и с други това, което бе причинявал на нея, но не можеше да понесе последствията от обвинение за престъпление в миналото.
Аз твърдя, госпожице Брокбанк, че вашият втори баща никога не ви е докосвал, че тази история е стъкмена от вас и майка ви...
На Робин й беше известен този механизъм. Пледиращият адвокат на защитата, срещу когото се бе изправила, беше студен и саркастичен, с лисичо изражение.
Госпожице Елакот, връщали сте се от студентския бар, където сте пили, така ли е?
Шегували сте се на всеуслушание, че ви липсва... вниманието на вашия приятел, така ли е?
Когато срещнахте господин Треуин...
Аз не съм...
Когато срещнахте господин Треуин пред общежитието си...
Не съм срещала...
Казали сте на господин Треуин, че ви липсва...
Изобщо не сме говорили...
Аз твърдя, госпожице Елакот, че се срамувате, че сте приканили господин Треуин...
Не съм го приканвала...
Не се ли пошегувахте в бара, че ви липсват сексуалните ласки на...
Казах, че ми липсва...
Колко питиета изпихте, госпожице Елакот?
Робин прекрасно разбираше защо хората се бояха да говорят, да признаят какво им е било сторено – за да не твърдят насреща им, че мръсната, срамна и мъчителна истина е плод на собственото им извратено въображение. Нито Холи, нито Британи се бяха осмелили да понесат евентуален открит съдебен процес, а може би Алиса и Ейнджъл също щяха да си замълчат от страх. А Робин беше уверена, че единствено смъртта или затворът щяха да спрат Ноъл Брокбанк да изнасилва малки момичета. И все пак, би се радвала да научи, че Пищяла не го е убил, защото ако беше...
– Пищял! – викна тя, когато висока фигура с татуировки мина под улична лампа насреща й.
– Не можах да намеря шибания мръсник, Роб! – донесе се кънтящият глас на Пищяла. Май не осъзнаваше, че Робин бе седяла два часа на твърдия под ужасена и молеща се за връщането му. – Бързо тича за толкова едър тип.