– Полицията ще го намери – каза Робин с внезапно омекнали колене. – Алиса ще им се обади. Пищял, би ли... моля те, ще ме откараш ли у дома?
55
Came the last night of sadness
And it was clear she couldn’t go on.
Blue Öyster Cult, ‘(Don’t Fear) The Reaper’
Дойде последната нощ на тъга / и стана ясно, че всичко е дотук. Блу Ойстър Кълт, „(Не се бой от) Жътваря“ – Б. пр.
Страйк остана в неведение за стореното от Робин цели двайсет и четири часа. Тя не отговори, когато й позвъни по обяд на следващия ден, но тъй като той се сражаваше със собствените си дилеми и вярваше, че тя е в безопасност у дома с майка си, не му се видя странно, нито си направи труда да я потърси отново. Ранената му партньорка беше сред малкото проблеми, за които вярваше, че са временно решени, и той не възнамеряваше да я насърчава в намеренията й да се върне при него, като й признае за прозрението, озарило го пред болницата.
Ала сега това бе основното, с което бе зает. Така или иначе вече нямаше кой да се състезава за времето и вниманието му в самотната мълчалива стая при отсъствието на клиенти, които да се обаждат или да идват лично. Единственият звук беше бръмченето на муха между отворените прозорци сред лекия дим от цигарите „Бенсън енд Хеджис“, които Страйк палеше една след друга.
Почти три месеца бяха изминали от получаването на отрязания крак и като се върна назад в спомените си, детективът съвсем ясно видя грешките си. Трябваше да се досети кой е убиецът още след като посети дома на Келси Плат. Ако беше го разкрил тогава, ако не се бе подвел от уловките му и не се беше повел по погрешните следи на други сбъркани типове, Лила Монктън още щеше да има десет пръста; Хедър Смарт още щеше да работи в строителната фирма в Нотингам, като вероятно щеше да си е дала клетва никога вече да не се напива както на рождения ден на зълва си в Лондон.
По време на стажа си в Отдела за специални разследвания на Кралската военна полиция Страйк се бе научил да контролира емоционалните последствия от едно разследване. Предишната вечер бе изпълнена с чувство на гняв към самия него, но дори и докато се упрекваше, че не бе видял нещо, което беше пред очите му, не можеше да отрече дръзката изобретателност на убиеца. Имаше артистичност в начина, по който бе използвал миналото на Страйк срещу него, и така бе принудил детектива да оспорва логиката си, подкопал бе доверието в собствената му преценка.
Фактът, че убиецът бе един от мъжете, заподозрян от него от самото начало, бе слаба утеха. Страйк не помнеше някога да е бил в такъв силен душевен смут заради разследване, както сега. Сам в празния си офис, убеден, че изводът, до който бе стигнал, не бе приет с доверие от полицая, подчинен на Карвър, нито бе предаден на шефа му, Страйк имаше лишеното от обективност усещане, че ако бъдеше извършено ново убийство, вината щеше да е негова.
И все пак, ако отново припареше до разследването – ако започнеше да дебне и следи този мъж, – Карвър със сигурност щеше да го изправи пред съда за вмешателство в хода на полицейската работа или за възпрепятстване на действията на органите на реда. На мястото на Карвър и той би се чувствал така – само дето, помисли си Страйк в прилив на удовлетворяващ гняв, би изслушал всеки, колкото и дразнещ да бе за него, стига да разполагаше с минимално достоверно доказателство. Толкова сложен случай не се решаваше чрез отхвърляне на свидетели само на основание, че преди това са те надиграли.
Чак когато стомахът му закурка, Страйк се сети, че имаше уговорка с Елин да излязат на вечеря. Споразумението по развода и попечителството бяха финализирани и Елин бе обявила по телефона, че е крайно време да се насладят на свястно заведение за разнообразие и че е направила резервация в „Льо Гаврош“ – „Аз черпя“.
Докато пушеше в самотния си офис, Страйк гледаше на предстоящата вечер с обективност, каквато вече не можеше да вкара в мисълта за Шакълуелския изкормвач. Положителното бе, че ще има отлична храна, а това бе примамлива перспектива, предвид, че беше безпаричен и последната му вечеря се състоеше от препечен хляб и боб от консерва. Вероятно щеше да последва и секс сред безупречната белота в апартамента на Елин, който предстоеше да стане бивш дом на нейното разпаднало се семейство. Минусът беше – той за пръв път признаваше голия факт открито пред себе си, – че трябваше да говори с нея, а разговор с Елин не беше в списъка на удоволствията му. Тя уж проявяваше интерес, но беше удивително лишена от въображение. Напълно несвойствена й бе естествената и непринудена съпричастност към околните, присъща на Робин. Хумористичният му словесен портрет на Двата пъти, примерно, не я разсмиваше, а я озадачаваше.