– Искам да поговорим – каза Страйк.
– Добре – отвърна Робин с леко предизвикателно отмятане на главата, при което червеникавозлатистата коса затанцува около раменете й. Погледна към майка си и Матю, а после – отново към Страйк. – Искаш ли да дойдеш в кухнята тогава?
Той я последва по коридора в малката кухня, където в ъгъла беше сместена маса за двама. Робин внимателно затвори вратата зад тях. Нито един от двамата не седна. До мивката бяха струпани мръсни съдове; очевидно бяха яли паста, преди полицията да дойде да разпитва Робин. По някаква причина това доказателство, че Робин се държеше така прозаично насред хаоса, сътворен от нея самата, засили гнева на Страйк, който се бореше с желанието му да не губи контрол.
– Казах ти – подхвана той – да не припарваш до Брокбанк.
– Да – отвърна тя с равен глас, който го ядоса още повече. – Спомням си.
Страйк се питаше дали Линда и Матю слушат пред вратата. В малката кухня се носеше силна миризма на чесън и домати. На стената зад Робин висеше календар с английските отбори по ръгби. Трийсети юни беше ограден плътно и отдолу пишеше „У дома за сватбата“.
– И все пак си решила да отидеш – каза Страйк.
Видения на насилствени и пречистващи действия – например да грабне кофата за боклук с педал и да я метне през запотения прозорец – хаотично препускаха през ума му. Стоеше съвсем неподвижен, леко разкрачен върху протъркания линолеум и се взираше в пребледнялото й упорито лице.
– Не съжалявам – отвърна тя. – Той е изнасилвал...
– Карвър е убеден, че аз съм те изпратил. Брокбанк е изчезнал. Ти си го подгонила да се скрие вдън земя. Как ще се почувстваш, ако следващата реши да я накълца на парчета, за да не се раздрънка?
– Не смей да ми излизаш с това! – повиши глас Робин. – Въобще не смей! Ти си този, който го е ударил, когато си отишъл да го арестуваш! Ако не го беше направил, можеше да иде в затвора заради Британи!
– И това прави постъпката ти правилна, така ли?
Въздържаше се от крещене, защото чуваше Матю да се навърта в коридора, колкото и тих да беше счетоводителят.
– Сложих край на тормоза над Ейнджъл и ако това е нещо лошо...
– Тласна бизнеса ми на ръба на пропастта – заяви Страйк с тих тон, който я накара да се вцепени. – Бяхме предупредени да не доближаваме тези заподозрени и изобщо цялото разследване, но ти си нахълтала там и ето че сега Брокбанк се укрива някъде. Пресата ще ме разнищи заради това. Карвър ще им каже, че аз съм провалил всичко. Ще ме съсипят. А дори да не ти мигне окото за това – додаде Страйк с вкаменено от ярост лице, – какво ще кажеш за факта, че полицията току-що е открила връзка между църквата на Келси и тази в Брикстън, която Брокбанк е посещавал?
Тя изглеждаше поразена.
– Аз... аз не знаех...
– Ама защо ти е да изчакаш фактите? – Очите на Страйк бяха като тъмни сенки под острото осветление от тавана. – Защо да не нахълташ, та да му дадеш сигнал, преди полицията да е отишла да го прибере?
Съкрушена, Робин не каза нищо. Страйк я гледаше, сякаш никога не я беше харесвал, сякаш не бяха споделяли преживявания, създали според нея неповторима връзка. Беше се подготвила той да удря с юмрук по стената и шкафовете и дори в силния си гняв да...
– Свършено е между нас – каза Страйк.
Достави му известно задоволство трепването, което тя не можа да прикрие, внезапно побелялото й лице.
– Ти не го...
– Не го казвам сериозно ли? Да не мислиш, че ми е нужна партньорка, която не приема нареждания, която върши тъкмо онова, което изрично съм й казал да не върши, която ме изкарва пред полицията като нафукан простак, докарващ им неприятности заради егото си и става причина заподозрян в убийство да офейка под носа им?
Изрече го на един дъх. Робин отстъпи крачка назад и събори календара с ръгбистите от стената. Той падна шумно на пода, но тя не го чу, толкова силно бумтеше кръвта в ушите й. Струваше й се, че ще припадне. Представяла си го бе да крещи „Би трябвало да те уволня!“, но никога не й бе минавало през ум, че наистина може да го направи, че всичко, което бе сторила за него – рисковете, раняванията, прозренията, вдъхновенията, дългите часове на изтърпени неудобства – ще бъде заличено и омаловажено от този едничък акт на неподчинение с добри намерения. Не успяваше дори да събере достатъчно въздух в дробовете си, че да спори, защото при това му изражение можеше да очаква единствено още ледени укори и изобличения как е съсипала всичко. Споменът за Ейнджъл и Алиса, прегърнали се на дивана, мисълта, че страданията на момичето бяха свършили, че майка й се отнесе към нея с доверие и подкрепа, носеха утеха на Робин през часовете на напрегнато очакване на този удар. Не се бе осмелила да каже на Страйк какво е направила. Сега си мислеше, че щеше да е по-добре да го беше известила.