Обхвана я люта ярост; всичко се размаза пред очите й – коридорът, вестникът, Матю, опитващ се да демонстрира съчувствие, и Робин с мъка устоя на импулса да се втурне към дневната, където на масичка лежеше телефонът й, и да се обади на Страйк. Толкова пъти й се искаше през последните четири дни, но тогава беше с цел да го умолява да размисли.
Вече не. Сега искаше да му крещи, да го засрами, да го обвини в долна неблагодарност, лицемерие, безчестие...
Пламналият й поглед срещна този на Матю и тя видя, преди той да прикрие изражението си, колко зарадван беше, че Страйк най-сетне се бе издънил толкова драматично. Ясно й стана, че годеникът й с нетърпение й беше показал вестника. Нейното огорчение направо бледнееше пред неговото тържествуване от раздялата й със Страйк.
Тя се извърна и тръгна към кухнята, решила, че няма да крещи на Матю. Ако се скараха, щеше да има чувството, че Страйк е спечелил победа. Нямаше никакво намерение да допуска бившият й шеф да отрови отношенията с човека, за когото трябваше... за когото искаше да се омъжи след три дни. Като изсипа непохватно спагетите от тенджерата в гевгира, Робин се опръска с вряла вода и изруга.
– Пак ли паста? – попита Матю.
– Да – отвърна Робин студено. – Това проблем ли е?
– Боже мой, не – отвърна Матю, долепи се до гърба й и обви ръце около нея. – Обичам те – продума в косата й.
– И аз теб – изрече механично Робин.
Ландроувърът беше натоварен с всичко, което щеше да им бъде необходимо за престоя на север, за първата брачна нощ в Суинтън Парк Хотел и за сватбеното им пътешествие „до едно много страхотно място“ – само толкова знаеше Робин за дестинацията им. Тръгнаха в десет часа на следващата сутрин и двамата с тениски в яркия слънчев ден. Докато се качваха в автомобила, тя си припомни онази мъглива априлска сутрин, когато подкара колата, Матю я подгони, а тя отчаяно бързаше да се махне, да иде при Страйк.
Беше много по-добър шофьор от Матю, но когато двамата пътуваха заедно, винаги караше той. Годеникът й пееше ‘Never Gonna Leave Your Side’ на Daniel Bedingfield, когато се включи на магистрала М1. Беше стара песен, от годината, когато и двамата постъпиха в университета.
– Ако обичаш, не пей това – обади се внезапно Робин, неспособна да го понесе повече.
– Прощавай – каза стреснат той. – Стори ми се уместна.
– Може би на теб ти носи щастливи спомени – отвърна Робин, като се загледа през прозореца, – но не и на мен.
С крайчеца на окото си видя, че Матю я погледна, после отново насочи очи към пътя. След някой и друг километър й се прииска да не беше казвала нищо.
– Това не значи, че не може да пееш нещо друго.
– Няма нужда – отвърна той.
Температурата се бе понижила леко, когато стигнаха бензиностанцията при Донингтън Парк, където спряха за кафе. Робин остави якето си на облегалката на стола и отиде до тоалетната. Останал сам, Матю се протегна и тениската му се надигна над дънките, за да разкрие няколко сантиметра от плоския му корем. Това привлече погледа на момичето зад щанда на „Кафе Коста“. Доволен от себе си и от живота, той се усмихна и й намигна. Тя се изчерви, изкиска се и се обърна към колежката си, станала свидетел на сценката.
Телефонът в джоба на якето на Робин зазвъня. Решил, че е Линда, интересуваща се на какво разстояние от дома са, Матю се протегна лениво, като знаеше, че момичетата го следят с очи, и извади телефона от джоба на Робин.
Беше Страйк.
Матю се втренчи във вибриращото устройство, сякаш неволно бе хванал тарантула. Телефонът продължаваше да звъни и да вибрира в ръката му. Огледа се: Робин не се виждаше никъде. Той отговори на обаждането и мигом прекъсна. На екрана се изписа „пропуснато обаждане от Корм“.
Грамадният грозник искаше Робин обратно, Матю бе сигурен в това. Разполагал бе с пет дълги дни да осъзнае, че няма да намери никой по-добър от нея. Може би беше провел няколко интервюта с кандидати за работата и те въобще не се бяха доближили до нивото на Робин. Или пък всичките му се бяха изсмели в лицето заради жалката заплата, която предлагаше.
Телефонът иззвъня отново. Пак беше Страйк, за да провери дали прекъсването е било умишлено, или случайно. Матю гледаше телефона, парализиран от нерешителност. Не се осмеляваше да вдигне от името на Робин и да прати Страйк по дяволите. Познаваше го: нямаше да спре да звъни, докато не говори с нея.