Бедата беше там, че детективът не можеше да разчита особено на спомените си как изглеждаха тримата мъже, които го занимаваха в момента, защото не беше виждал Брокбанк от осем години, Лейн – от девет, а Уитъкър – от шестнайсет. Всеки от тях можеше да е напълнял или отслабнал, да е оплешивял, да си е пуснал брада или мустаци, да е станал инвалид или да е натрупал мускули. Самият Страйк бе изгубил крака си, откакто не бе срещал никого от тях. Единственото, което никой не можеше да прикрие, беше ръстът. И тримата мъже, които притесняваха Страйк, бяха метър и осемдесет и пет, че и отгоре, а Камуфлажното яке бе изглеждал поне толкова висок, седнал на металния стол.
Телефонът в джоба му иззвъня, докато вървеше към станция „Тотнъм Корт Роуд“, и когато го извади, със задоволство видя, че го търси Греъм Хардейкър. Дръпна се настрани, за да не пречи на минувачите, и отговори.
– Оги? – прозвуча гласът на бившия му колега. – Какво става, приятел? Защо ти пращат крака?
– Доколкото разбирам, не си в Германия – каза Страйк.
– В Единбург съм вече от шест седмици. Тъкмо четох за теб в „Скотсман“.
Отделът за специални разследвания на Кралската военна полиция имаше служба в замъка на Единбург: 35-а секция. Беше престижен пост.
– Харди, нужна ми е услуга – подхвана Страйк. – Информация за двама души. Помниш ли Ноъл Брокбанк?
– Трудно е да го забрави човек. Седма танкова, ако не ме лъже паметта.
– Същият. Другият е Доналд Лейн. Служеше, преди да се запознаем с теб. От кралския граничен пехотен полк. Познавах го в Кипър.
– Ще видя какво мога да направя, като се върна в службата, мой човек. В момента съм насред разорано поле.
Разговорът за общи познати бе прекъснат поради увеличаващия се шум от движението в пиковия час. Хардейкър обеща да позвъни, след като прегледа армейските регистри, и Страйк продължи към метрото.
Слезе на станция „Уайтчапъл“ трийсет минути по-късно и видя есемес от мъжа, с когото трябваше да се срещне.
Прощавай Горелка не мога днес ще ти дрънна
Причини му разочарование и неудобство, но не го изненада. При положение че Страйк не носеше пратка с дрога или пачка използвани банкноти, че нямаше да поръча сплашване или побой, беше белег на голяма почит, че Пищяла въобще се беше съгласил да определят време и място за среща.
Коляното на Страйк протестираше след цял ден на крака, но пред станцията на метрото нямаше места за сядане. Той се облегна на жълтата тухлена стена до входа и позвъни на номера на Пищяла.
– Да, казвай, Горелка.
Също както той вече не помнеше защо Пищяла беше наричан с този прякор, така нямаше и представа откъде накъде мъжът го наричаше Горелка. Знаеха се от седемнайсетгодишни и връзката между тях, макар и силна, не носеше типичните белези на юношеско приятелство. Всъщност дори не беше приятелство в обичайния смисъл, а по-скоро наложено побратимяване. Страйк беше сигурен, че Пищяла би жалил за него, в случай че умреше, но също така не хранеше съмнение, че вероятно би обрал всички ценни вещи от трупа му, ако му паднеше сгоден случай. Другите хора не биха разбрали, но Пищяла би го сторил с убеждението, че Страйк ще е доволен в отвъдното портфейлът му да се озове у неговия побратим, а не у някой анонимен използвач.
– Зает ли си, Пищял? – попита Страйк и запали нова цигара.
– Да, Горелка, няма начин да се видим днес. Какво става при теб?
– Търся Уитъкър.
– Решил си да довършиш тая работа, а?
Промяната в тона би разтревожила човек, забравил кой е Пищяла и какъв е. За него и сподвижниците му нямаше друг логичен завършек на вражда освен убийство, поради което той бе прекарал половината от живота си на възрастен зад решетките. Страйк бе учуден, че Пищяла изобщо е доживял до трийсет и пет.
– Само искам да знам къде е – натъртено изрече детективът.
Съмняваше се, че Пищяла е чул за крака. Той живееше в свят, където новините се ограничаваха до онова, което те засяга лично, и се разпространяваха от уста на уста.
– Мога да поразпитам.
– Обичайната тарифа – припомни Страйк, който имаше фиксирана уговорка с Пищяла за полезни сведения. – Задръж така.
Старият му приятел имаше навика да затваря без предупреждение, когато вниманието му биваше отклонено.
– Още ли има? – гласът стана по-силен. Страйк правилно бе предположил, че е махнал телефона от ухото си, решил, че са приключили.
– Да – каза детективът. – Мали Багера.
Мълчанието насреща красноречиво показа, че Пищяла също не забравяше кой и какъв е Страйк.