Притискаше я все повече, като сипеше безобразни и лесно опровержими лъжи: че му е нужно спешно медицинско лечение, че дължи десет хиляди лири на мъж, който заплашва да му счупи краката. Леда ту се забавляваше, ту се разстройваше от тях.
– Миличък, нямам никакви пари – уверяваше го. – Наистина, щях ли да се стискам, ако имах?
Тя забременя, когато Страйк беше на осемнайсет и кандидатстваше в университета. Беше ужасèн, но дори и тогава не очакваше майка му да се омъжи за Уитъкър. Леда винаги бе казвала на сина си, че й било противно да е съпруга. Първият й гастрол в брака като тийнейджърка бе продължил две седмици, след което тя беше избягала. На Уитъкър бракът също не му беше в стила.
И все пак се случи, несъмнено заради убеждението му, че това е единственият сигурен начин да докопа мистериозните скрити милиони. Церемонията се състоя в гражданската служба на кметството в Мерилибоун, където преди това се бяха оженили двама от Бийтълс. Нищо чудно Уитъкър да си бе въобразявал, че и той ще бъде сниман на входа като Пол Маккартни, само че никой не прояви интерес. Нужна бе смъртта на сияещата младоженка, та фотографите да се стекат пред стълбите на съда.
Страйк внезапно осъзна, че е извървял целия път до станция „Алдгейт Ийст“, без да е имал намерение да го прави. Нахока се сам, че е предприел това съвършено безсмислено пътешествие. Ако се беше качил на влака на „Уайтчапъл“, сега щеше отдавна да е на път към дома на Ник и Илза. Вместо това се беше отправил по най-бързия начин в погрешната посока и съумя да попадне в метрото тъкмо в пиковия час.
Едрите му габарити, към които имаше нахалството да добави и раница, пораждаха безмълвно недоволство у пътуващите, принудени да делят пространство с него, но Страйк почти не го забелязваше. С цяла глава по-висок от всички наоколо, той се хвана за ръкохватка, загледан в собственото си люшкащо се отражение в притъмнелите прозорци, докато си припомняше последната част, най-лошата: Уитъкър в съда, пледиращ, че трябва да бъде пуснат на свобода, защото полицията бе забелязала несъответствия в показанията му къде е бил в деня, когато иглата е влязла в ръката на съпругата му, в обясненията му откъде е дошъл хероинът и в описанието му на навиците на Леда по отношение на наркотиците.
Върволица дрипави съквартиранти от окупираната къща бяха свидетелствали за бурните, белязани с насилие взаимоотношения на двойката, за злоупотребата на Леда с хероин във всичките му форми, за заплахите на Уитъкър, за изневерите му, за безкрайното му дрънкане на тема убийство и пари, за отсъствието на видима скръб при откриването на трупа на Леда. Настоявали бяха отново и отново с неразумна истерия, че без съмнение Уитъкър я е убил. Защитата без усилия обори всичките им твърдения.
Студент от Оксфорд сред свидетелите на обвинението беше освежаващо разнообразие. Съдията посрещна Страйк с одобрение: беше чист, добре изразяващ се, интелигентен, макар че едрата му фигура би изглеждала застрашителна, ако не беше с костюм и вратовръзка. Обвинението бе поискало от него да отговаря на въпроси за обсебеността на Уитъкър от богатството на Леда. Страйк разказа пред смълчания съд за опитите на втория си баща да сложи ръка на състояние, съществуващо предимно в собствената му фантазия, и за непрестанните му настоявания пред нея да го включи в завещанието си като доказателство, че го обича.
Уитъкър го наблюдаваше със златистите си очи почти без сянка от емоция. В последната минута, докато даваше показания, погледите им се бяха срещнали през залата. Уитъкър бе извил ъгълчето на устата си в лека презрителна усмивка. Повдигна показалец на сантиметър и направи плавно странично движение с него.
Страйк бе съвършено наясно какво прави той. Едва забележимият жест, предназначен за него, беше умалено копие на друг, типичен за Уитъкър, който Страйк познаваше добре: хоризонтален режещ удар с длан във въздуха, насочен към гърлото на човека, който го беше ядосал.