– Фалшиви регистрационни номера – повтори Страйк. – Дяволски грижливо го е планирал.
Пъбът се изпълваше с посетители. Очевидно групата щеше да свири на горния етаж: хората се стичаха към вратата, водеща натам, и се чуваше познатото пищене на микрофон.
– Имам и още нещо за теб – рече Страйк без особен ентусиазъм. – Обещах на Робин да ти дам копия.
Тази сутрин преди изгрев слънце се беше върнал в офиса си. Представителите на медиите се бяха отказали да го причакват там, макар че позната от магазина за китари насреща го информира, че наоколо са се мотали фотографи до предишната вечер.
Уордъл, бегло заинтригуван, взе двете фотокопирани писма.
– И двете са пристигнали в последните два месеца – съобщи Страйк. – Според Робин си заслужава да ги погледнеш. Още една бира? – попита с жест към почти празната чаша на Уордъл?
Уордъл зачете писмата, докато Страйк отиде да вземе по още една голяма бира за двама им. Все още държеше листа с подпис РЛ, когато той се върна. Корморан взе другия лист, изписан с четлив и закръглен почерк на ученичка.
...че ще бъда истинската аз и истински завършена само когато кракът ми вече го няма. Никой не ще да разбере, че той не е и никога няма да бъде част от мен. На близките ми им е много трудно да проумеят потребността ми да бъда с ампутиран крак, според тях всичко е в главата ми, но ти ме разбираш...
„Не си познала“, помисли си Страйк и пусна фотокопието върху масата, при което забеляза, че тя бе изписала извънредно четливо адреса си в Шепърдс Буш, така че отговорът му с наставления как най-добре да се лиши от крака си да не вземе да се изгуби. Беше подписано „Келси“, без фамилия.
Уордъл, все още задълбочен във второто писмо, изсумтя едновременно развеселен и отвратен.
– Дяволите да го вземат, чел ли си това?
– Не – отвърна Страйк.
Все повече младежи прииждаха в пъба. Двамата с Уордъл не бяха единствените към трийсет и пет годишни, но определено бяха в горната възрастова граница. Страйк се загледа в една хубавичка бледа млада жена, гримирана като звезда от четиресетте години на двайсети век – с подчертани с черен молив вежди, алено червило и синкава коса на букли, – да търси с поглед кавалера си.
– Робин чете писмата от откачалки и ако сметне за нужно, преразказва ми ги в резюме.
– „Искам да ти масажирам чуканчето“ – прочете на глас Уордъл. – „Мечтая да ме използваш като жива патерица. Ще ми се...“ Да му се не види. Това дори не е възможно физически... – Той обърна листа. – РЛ. Можеш ли да разчетеш този адрес?
– Не – отвърна Страйк, след като го разгледа с присвити очи. Почеркът беше гъст и извънредно труден за разчитане. Единствената разбираема дума в адреса на пръв прочит беше „Уолтъмстоу“.
– Нали щеше да ме чакаш на бара, Ерик?
Младата жена с бледосинята коса и алени устни бе застанала до масата им с питие в ръка. Носеше кожено яке върху лятна рокля в стила на четиресетте години.
– Прощавай, мило, разговор по служба – невъзмутимо отвърна Уордъл. – Ейприл, Корморан Страйк. Съпругата ми – добави.
– Здравей – каза Страйк и протегна масивната си длан. Никога не би си представил, че жената на Уордъл изглежда така. По причини, които бе твърде уморен да анализира, тя го накара да харесва Уордъл повече.
– О, значи, това си ти! – възкликна Ейприл сияеща към Страйк, докато Уордъл прибираше от масата писмата, като ги сгъна и пъхна в джоба си. – Корморан Страйк! Наслушах се толкова много за теб! Ще останеш ли да чуеш групата?
– Съмнявам се – отговори Страйк, но не троснато. Тя беше много хубавка.
На Ейприл й личеше, че не иска да го пусне да си иде. Каза му, че очакват свои приятели, и наистина няколко минути след пристигането й при тях цъфнаха шестима души. В групата имаше две жени без кавалери. Страйк се остави да го убедят да се качи горе с тях. Във вече запълнената зала имаше малка сцена. В отговор на въпросите му Ейприл обясни, че е стилистка и същия този ден е работила за снимки в списание. Освен това била, както вметна непринудено, танцьорка в бурлески.
– Бурлески? – повиши глас Страйк, за да надвика пищенето на микрофона и шума на присъстващите. „Това не е ли нещо като арт-стриптийз?“, учуди се, докато Ейприл го осведомяваше, че приятелката й Коко – момиче с доматеночервена коса, което му се усмихваше и шаваше с пръсти – също била бурлескна танцьорка.