Само дето нямаше чувството, че е избягала. С Матю отново се бяха карали във влака, пътуващ на север. Дори тук, в пробната на Джеймс Стрийт, нарастващите й тревоги продължаваха да я преследват: намалелите клиенти на агенцията, страхът какво щеше да стане, ако Страйк вече нямаше възможност да я задържи на работа. След като се облече, провери мобилния си телефон. Никакви съобщения от шефа й.
Четвърт час по-късно отговаряше едва ли не само едносрично сред кофите с мимози и лилии. Продавачката се суетеше, поставяше цветя до косата на Робин и без да иска измокри кремавия й пуловер със зеленикави студени капки, стекли се от дългото стъбло на роза.
– Хайде да идем в „Бетис“ – предложи Линда, когато най-накрая избраха комбинацията от цветя.
„Бетис“ в Хароугейт беше един вид местна институция – най-популярната чайна в курортния град. Пред фасадата й висяха кошници с цветя, а под тавана в черно, златисто и стъкло седяха многобройни посетители сред изящни лампи, чайници с орнаменти, тапицирани кресла и сервитьорки с бродирани униформи. За Робин беше голямо вълнение в детските й години да разглежда редиците от дебели марципанови прасета зад стъкления щанд, да наблюдава как майка й купува някоя от луксозните плодови торти с алкохол, които вървяха всяка със своята индивидуална метална кутия.
Днес, седнала край витрината и втренчена навън в цветните лехи, наподобяващи геометрични фигури от пластилин, изработени от малки деца, Робин не пожела да яде нещо, поръча чай и отново извади мобилния си телефон. Нищо.
– Добре ли си? – попита я Линда.
– Напълно – отвърна Робин. – Просто се чудех дали няма новини.
– Що за новини?
– За отрязания крак – обясни Робин. – Снощи Страйк се е срещал с Уордъл, човек от централното управление на полицията.
– О – промълви Линда и помежду им надвисна мълчание чак до донасянето на чая им.
Линда беше поръчала „Дебел разбойник“, една от големите кифлички на „Бетис“. Грижливо я намаза с масло, преди да попита:
– Двамата с Корморан ще се опитате сами да откриете кой е пратил крака, нали?
Нещо в тона на майка й накара Робин да бъде предпазлива.
– Просто се интересуваме докъде са стигнали от полицията, нищо повече.
– Аха – рече Линда дъвчейки, без да сваля очи от дъщеря си.
Робин се почувства виновна, задето прояви раздразнителност. Сватбената рокля беше скъпа, а тя не беше показала нужното възхищение.
– Прощавай, че бях рязка.
– Няма нищо.
– Просто Матю постоянно ми натяква, задето работя при Корморан.
– Да, дочухме нещо по въпроса снощи.
– О, господи, мамо, страшно съжалявам!
Робин смяташе, че достатъчно са снишили тона по време на караницата си, та да не събудят родителите й. Разправяли се бяха по целия път до Машам, бяха прекъснали враждебните действия по време на вечерята с техните, а после ги бяха възобновили в дневната, след като Линда и Майкъл си легнаха.
– Името на Корморан се споменаваше често. Предполагам, че Матю е...?
– Не е разтревожен – натъртено произнесе Робин.
Матю нарочно говореше за работата й като за някаква смешка, но когато беше принуден да я приеме на сериозно – като например в случая с изпратения отрязан крак, – проявяваше не загриженост, а гняв.
– Ами ако не е разтревожен, то е редно да бъде – заяви Линда. – Някой ти е пратил част от мъртва жена, Робин. Не чак толкова отдавна Мат се обади да ни съобщи, че си в болница със сътресение. Не ти казвам да напуснеш! – добави тя, като не позволи укорителното изражение на дъщеря й да й запуши устата. – Знам, че това искаш да работиш! Така или иначе – продължи тя, след като натика по-голямата половина от кифличката в ръката на Робин, – не се канех да питам дали Мат е разтревожен. Интересуваше ме дали не ревнува.
Робин отпи от силния си чай, специална бленда на „Бетис“. С част от ума си отбеляза, че трябва да занесе от тези пакетчета в офиса. Супермаркетът „Уейтроуз“ в Ийлинг не предлагаше нищо толкова добро. Страйк харесваше силен чай.
– Да, Мат ревнува – каза тя накрая.
– Предполагам, че няма основания?
– Разбира се, че няма! – разгорещено възкликна Робин. Почувства се предадена. Майка й винаги досега беше на нейна страна, винаги...
– Няма нужда да се палиш – спокойно реагира Линда. – Не съм намекнала, че си извършила нещо нередно.