– Той вероятно би се засмял – рече безгрижно Мартин.
– Защото сте равни, а? – подхвърли с леден тон Робин. – И двамата имате смайващо военно минало, рискували сте живота си и сте изгубили крайник?
Мартин беше единственият от четирите деца на семейство Елакот, който не беше учил в университет и който още живееше при родителите си. Неизбежно се засягаше и при най-беглия намек, че не е постигнал достатъчно в живота.
– Това пък какво ще рече, по дяволите? Че трябва да постъпя в армията ли? – попита той с повишен тон.
– Мартин! – смъмри го остро Линда. – Внимавай с приказките!
– И с теб ли се заяжда, че още имаш два крака, Мат? – попита Мартин.
Робин пусна ножа и вилицата си и излезе от кухнята.
Образът на отрязания крак отново изникна пред нея с лъскавата бяла тибия, стърчаща от мъртвата плът, онези възмръсни нокти, чиято притежателка вероятно бе възнамерявала да почисти и лакира, преди някой да ги е видял...
И ето че сега плачеше, плачеше за пръв път, откакто й бе връчена пратката. Десенът на овехтелия мокет върху стълбището се замъгли пред очите й и тя стисна топката на вратата към стаята си, за да запази равновесие. Отиде до леглото и се тръшна по очи върху чистата завивка, раменете й се тресяха, гръдният й кош се издигаше и спускаше и тя притисна длани към мокрото си лице в опит да заглуши риданията си. Не искаше никой от тях да идва, не искаше да говори и да се обяснява; единственото й желание беше да е сама и да отприщи чувствата, които беше потиснала у себе си по време на работната седмица.
Това, че брат й развърза език за ампутацията на Страйк, й прозвуча като ехо на шегите, подхвърляни от самия детектив по повод отрязания крак. Жена бе умряла най-вероятно при жестоки обстоятелства, а изглежда никой не се вълнуваше от това колкото Робин. Смъртта и сатърът бяха свели неизвестното момиче до парче месо, до проблем, който трябваше да бъде решен, и тя, Робин, имаше чувството, че единствена си припомня как живо и дишащо човешко същество е ходило на този крак може би само допреди седмица...
След като се наплака хубавичко в продължение на десет минути, превъртя се по гръб, отвори още пълните си със сълзи очи и огледа някогашната си спалня, сякаш би могла да намери опора в нея.
Тази стая преди й се струваше единственото безопасно убежище на земята. През трите месеца след напускането на университета почти не беше излизала от нея дори за да се храни. Стените й тогава бяха яркорозови вследствие на собствения й погрешен избор на шестнайсетгодишна възраст. Още по онова време смътно осъзнаваше, че цветът е неподходящ, но не й се щеше да кара баща си да пребоядисва, затова беше покрила крещящите багри с възможно най-много плакати. Имаше голяма снимка на Дестинис Чайлд срещу леглото й. Макар че сега там нямаше нищо освен бледорезедавите тапети, поставени от Линда, след като Робин бе заминала при Матю в Лондон, тя още си спомняше как Бионсе, Кели Роуланд и Мишел Уилямс се взират в нея от обложката на албума си „Сървайвър“. Образът бе неразривно свързан с най-лошия период в живота й.
Сега на стените имаше само две снимки в рамки: една на Робин в униформата й от шести клас в последния учебен ден (Матю беше на заден план – най-красивото момче във випуска, отказващо да направи гримаса или да сложи смешна шапка) и другата, пак на Робин, яхнала понито Ангъс – космато, яко и упорито създание, което бе живяло във фермата на чичо й и за което Робин душа даваше при все големия му инат.
Емоционално изчерпана и изтощена, тя примигна, за да отпъди все още напиращите сълзи, и избърса мокрото си лице с длани. От кухнята под стаята й долитаха приглушени гласове. Беше сигурна, че майка й бе посъветвала Матю да я остави сама за известно време. Робин се надяваше той да я послуша. Имаше чувството, че може да спи непробудно през целия остатък от уикенда.
Час по-късно все още лежеше на двойното легло и гледаше сънливо през прозореца към върха на липата в градината, когато Матю почука и влезе с чаша чай.
– Майка ти реши, че ще ти дойде добре.
– Благодаря ти – каза Робин.
– Всички ще гледаме конните надбягвания. Март е заложил голяма сума на Балабригс.
Нямаше споменаване на ставането й от масата или на нетактичната забележка на Мартин. Поведението на Матю намекваше, че тя някак се е изложила, и той й предлага изход от ситуацията. Беше разбрала още тогава, че той е неспособен да схване какво й бяха причинили гледката на отрязания крак и докосването до него. Не, той беше просто ядосан, че Страйк, когото никой от семейство Елакот не беше виждал, отново става тема на разговора, дори през уикенда. Пак се повтаряше историята със Сара Шадлок на мача по ръгби.