– Знаеш ли, ти приличаш на Бетовен – съобщи му тя замислено, когато камерата показа мраморен бюст на композитора.
– Бетовен със счупен нос – уточни Страйк. Казвали му го бяха и преди.
– И защо ще ходиш в Шотландия? – попита Елин, докато той прикрепяше протезата си, седнал на леглото в спалнята й, декорирана в кремаво и бяло и все пак лишена от суровостта на стаята за гости у Ник и Илза.
– Ще проучвам следа – отвърна Страйк с пълното съзнание, че думите му са преувеличени. Освен подозренията си не разполагаше с нищо, което да свърже Доналд Лейн и Ноъл Брокбанк с отрязания крак. Ала колкото и да окайваше близо тристата лири, които щеше да му струва пътуването в двете посоки, въобще не съжаляваше за решението си да отиде.
Стъпка угарката от цигарата си с тока на обувката върху протезата си, влезе в сградата на гарата, купи си плик с храна от супермаркета вътре и се качи на нощния влак.
Единичното спално купе с тясно легло и сгъваем умивалник беше мъничко, но по време на армейската си кариера беше попадал и на много по-неудобни места. Доволен беше, че леглото го побира при все високия му ръст, пък и в ограничено пространство му беше по-лесно да се придвижва със свалена протеза. Страдаше единствено от това, че в купето беше прекалено топло. В мансардата си поддържаше температура, която всяка негова позната жена би определила като мразовита, не че някоя жена бе преспивала там. Елин дори не беше стъпвала в апартамента му, нито пък сестра му Луси, за да не бъде разбита илюзията й, че той печели добри пари. Всъщност, като се замислеше, Робин беше единствената жена, влизала там.
Влакът се разтресе и потегли. Покрай прозореца запрелитаха пейки и стълбове. Страйк се отпусна на кушетката, разви първата от франзелите с бекон и отхапа голям залък. Докато го правеше, си припомни Робин, седнала до кухненската маса, разстроена и с пребледняло лице. Облекчаваше го мисълта, че тя е у дома си в Машам, далеч от евентуална опасност. Поне една грижа можеше да махне от ума си.
Ситуацията, в която се беше озовал сега, му бе добре позната. Все едно още служеше в армията и прекосяваше Обединеното кралство по най-евтиния начин, за да се яви в единбургската секция на Отдела за вътрешни разследвания. Никога не беше работил там, но знаеше, че службата е разположена в замъка върху назъбената скална маса насред града.
По-късно, след като се бе клатушкал по тракащия коридор, за да се изпикае, се съблече само по боксерки и легна върху тънкото одеяло да спи или по-скоро да дреме. Хоризонталното полюшване беше успокояващо, ала горещината и променящият се ритъм на влака постоянно го будеха. След пътуването му в оня „Викинг“, който се беше взривил в Афганистан и отнесе крака му и двама негови колеги, на Страйк му беше трудно да го вози някой друг. Сега установи, че леката му фобия се простира и до влаковете. Свирката на локомотив, който прелетя покрай вагона му в противоположна посока, го събуди като аларма. Лекото люшване на влака на завоя го накара да си представи как огромното метално чудовище изгубва баланс, преобръща се, разбива се...
Влакът влезе в гара Единбург Уейвърли в пет и петнайсет сутринта, но закуската беше сервирана чак в шест. Страйк се събуди от шумовете на влаков служител в коридора, раздаващ подноси. Когато отвори вратата си, балансиращ на един крак, униформеният младеж не можа да сдържи шокирано ахване при вида на протезата на пода зад Страйк.
– Прощавай, приятел – побърза да се извини той със силен акцент от Глазгоу, като местеше поглед от протезата към крака на Страйк, осъзнал, че пътникът все пак не беше отсякъл собствения си крак. – Ама че съм глупчо!
Развеселен, Страйк взе подноса и затвори вратата. След безсънната нощ много повече му се искаше цигара, отколкото претоплен гумен кроасан, така че се залови да сложи протезата си и да се облече, изгълта набързо черното кафе и беше сред първите, слезли на перона в ранното шотландско утро.
Гарата му създаде странното усещане, че се намира на дъното на бездна. През стъклените шедове на тавана Страйк различаваше очертанията на тъмните готически сгради, извисяващи се над него върху по-високия терен. Намери си местенце край пиацата за таксита, където Хардейкър беше казал, че ще го посрещне, седна на студена метална пейка и запали цигара, поставил раницата в краката си.
Хардейкър се появи чак след двайсет минути и предизвика огромно разочарование у Страйк. Той беше толкова благодарен, че няма да се налага да наема кола, та му се стори невъзпитано да пита бившия си колега какво кара.