„Мини. Шибан мини купър...“
– Оги!
Изпълниха полупрегръдка и полуръкуване по американски – жест, проникнал дори във въоръжените сили. Хардейкър беше висок едва метър и седемдесет, благодушен на вид, с оредяваща мишокафеникава коса. Страйк знаеше, че безличната му външност крие остър следователски ум. Работили бяха заедно за арестуването на Брокбанк и дори само това би било достатъчно да създаде връзка помежду им, като се има предвид до каква каша ги бе довело впоследствие.
Едва когато видя как приятелят му се сгъва с мъка в мини купъра, на Хардейкър явно му хрумна, че е трябвало да спомене марката на колата си.
– Забравил бях каква грамада си – коментира той. – Ще ти бъде ли удобно да я караш?
– О, да – отвърна Страйк и отпусна докрай пътническата седалка. – Благодаря ти, че ми услужваш с нея, Харди.
Поне беше автоматик.
Малкият автомобил се провря извън гарата и се понесе нагоре по хълма към черните като сажди сгради, които бяха надничали към Страйк през стъкления покрив. Ранната утрин бе стоманеносива.
– Прогнозата е за хубаво време по-късно – промърмори Хардейкър, докато шофираше по стръмната павирана Ройъл Майл покрай магазини, където се продаваха карирани тъкани и шотландския флаг с лъва, покрай ресторанти и кафета, покрай билбордове, рекламиращи обиколки из обитавани от духове замъци, покрай тесни пресечки, показващи мимолетен поглед към града, простиращ се вдясно под тях.
На върха на хълма се видя и замъкът – тъмен и строг, издигащ се към небето, заобиколен от високи извити каменни стени. Хардейкър зави вдясно и се отдалечи от портите с герб, пред които вече се мотаеха туристи, решени да изпреварят струпването и опашките. При една дървена будка той съобщи името си, показа пропуска си и продължи напред към входа, прорязан във вулканичната скала, който водеше към осветен тунел, опасан с дебели кабели. Щом излязоха от тунела, се озоваха високо над града и зад подредените край парапета оръдия се разкри обвитата в мъгла гледка към островърхи кули и покриви на града в черно и златно чак до реката Фърт ъв Форт в далечината.
– Красиво – каза Страйк, като се приближи към оръдията, за да разгледа по-добре.
– Не е лошо – кимна Хардейкър и хвърли равнодушен поглед надолу към столицата на Шотландия. – Насам, Оги.
Влязоха в замъка през дървена странична врата. Страйк последва бившия си колега по студен и тесен коридор, облицован с каменни плочи, а после по няколко стълбищни рамена, които доста затрудниха дясната му коленна става. Тук-там по стените висяха гравюри на военни в парадни униформи от викторианската епоха.
Една врата на площадката ги отведе в коридор с офиси от двете страни; беше застлан с овехтял тъмнорозов мокет, а стените имаха болничнозелен цвят. Въпреки че Страйк никога не беше идвал тук преди, обстановката му се видя позната. Сред такава бе прекарал живота си – можеше да седне на някое от свободните бюра и до десет минути да потъне в работа.
По стените висяха плакати; един припомняше на следователите важността и процедурите, свързани със Златния час – онзи кратък отрязък от време след извършване на престъпление, когато уликите и информацията бяха най-изобилни и лесни за откриване, – на друг имаше снимки на различни наркотични вещества. Имаше табла, покрити с актуална информация и крайни срокове за различни дела – от рода „очаквана проверка на телефона и ДНК анализ“, „изисква се формуляр Образец 3“ – и метални кантонерки с мобилни комплекти за сваляне на пръстови отпечатъци. Вратата към лабораторията беше отворена. Върху висока метална маса беше поставена възглавница в пластмасов калъф за улики; цялата беше в кафеникави кървави петна. В кашон до нея се мъдреха бутилки с алкохол. Където имаше кръвопролитие, винаги присъстваше алкохол. В ъгъла празно шише от уиски „Белс“ бе похлупено с червена военна барета, тъкмо онзи елемент от униформата, който бе дал прякора на отдела.
Насреща се появи жена с къса руса коса и тъмен костюм на тънко райе.
– Страйк.
Той не я позна веднага.
– Ема Даниълс. Катърик, 2002 година – поясни тя с усмивка. – Ти нарече сержанта ни немарлив мухльо.
– О, да – каза Страйк, а Хардейкър се изхили. – Такъв беше. Подстригала си се.
– А ти се прочу.
– Силно казано – промърмори детективът.
Блед млад мъж по риза надникна от един офис по-надолу по коридора, заинтригуван от разговора.
– Бързаме, Ема – намеси се енергично Хардейкър. – Знаех си, че ще проявят интерес, като те видят – каза той на Страйк, след като го въведе в канцеларията си и затвори вратата.