– Луд човек – заключило бе момчето с волски очи. – Че нали тя ще се опита да се махне.
След внимателно и привидно небрежно подпитване Страйк установи, че Лейн лично е разправил историята на кипъреца очевидно с цел отчасти да го забавлява, отчасти да спечели близост с човека, на когото продава дрога.
Сийфорт Истейт беше напечено от обедното слънце, когато Страйк отиде там на другия ден. Къщите тук бяха най-старите от всички на острова, където бяха настанени военни – боядисани в бяло и поовехтели. Избрал бе време за посещение, когато Лейн, успешно отървал се от обвинението в изнасилване, беше зает на работа. Когато позвъни на входната врата, чу само далечен плач на бебе.
– Според нас тя страда от агорафобия[10] – сподели съседка клюкарка, побързала да доприпка отвън, за да изкаже мнението си. – Има нещо ненаред там. Просто е прекалено срамежлива.
– Ами съпругът й?
– Дони? О, той е душа човек – възторжено възкликна съседката. – Само да го чуете как имитира ефрейтор Оукли! Прекрасно го докарва, много е смешен.
Имаше правила, много от тях свързани с влизането в дома на друг войник без неговото изрично разрешение. Страйк потропа на вратата, но отговор не последва. Все така чуваше плача на бебето. Заобиколи от задната страна на къщата. Всички завеси бяха спуснати. Почука и на задната врата. Нищо.
Единственото му оправдание, ако трябваше да се оправдава заради действията си, щеше да бъде бебешкият плач. Можеше и да не го сметнат за достатъчно основание за влизане с взлом без съдебна заповед. Страйк изпитваше недоверие към всеки, който се осланяше твърде много на инстинкти и интуиция, но беше убеден, че ставаше нещо нередно. Имаше изострен нюх към странното и злото. През детството си се беше нагледал на неща, които други хора предпочитат да си мислят, че съществуват само по филмите.
Вратата поддаде и се отвори на второто блъскане с рамо. В кухнята се носеше лоша миризма. Никой не беше изхвърлял боклука от дни. Той влезе по-навътре в къщата.
– Госпожо Лейн?
Никой не отговори. Слабият плач на бебето се носеше от горния етаж. Той се качи по стълбите, като не спираше да подвиква пътьом.
Вратата към основната спалня беше отворена. Стаята беше в полумрак. Вонеше отвратително.
– Госпожо Лейн?
Тя беше гола, вързана за едната китка за таблата на леглото, частично покрита със силно окървавен чаршаф. Бебето лежеше на дюшека до нея само по памперс. Страйк веднага забеляза, че изглежда някак спаружено и има нездрав вид.
Той прекоси стаята, за да я освободи, а другата му ръка вече бъркаше в джоба за мобилния телефон, за да повика линейка, но тя промълви с пресекващ глас:
– Не... вървете си... махнете се...
Страйк рядко бе виждал такъв ужас. В своята безчовечност мъжът й се беше превърнал за нея в едва ли не свръхчовешка фигура. Дори когато Страйк развързваше китката й, цялата окървавена и подута, тя го умоляваше да я остави там. Лейн й бил казал, че ще я убие, ако бебето не е по-кротко, когато се върне. Тя изглеждаше неспособна да си въобрази бъдеще, в което съпругът й да не бъде нейният всесилен тиранин.
Доналд Лейн беше осъден на шестнайсет години затвор за онова, което бе причинявал на съпругата си, и именно показанията на Страйк го пратиха зад решетките. До последно Лейн отричаше всичко, твърдеше, че жена му сама се връзвала, че й харесвало така, че била чалната, че не се грижела за бебето, че се опитвала да го натопи без вина, че било скроена работа.
Страйк едва ли пазеше по-гадни спомени в съзнанието си. Странно, че ги съживи, докато минито се движеше покрай зелени хълмове, искрящи под засилващото се слънце. Гледката бе необичайна за Страйк. Огромните маси гранит, заоблените хълмове излъчваха чуждоземна величественост в своята голота и спокойна шир. Повечето от детството си бе прекарал на морския бряг с вкус на сол във въздуха. Това бе гориста местност с река, задагъчна и тайнствена по различен начин от Сейнт Моус, градчето с неговата дълга история на контрабандисти, с бряг, отрупан с колоритни къщи.
Докато отминаваше впечатляващ виадукт вдясно, мислеше за психопати и как ги имаше навсякъде, не само по запуснати гета и бордеи, но дори тук, на това място, белязано с ведра красота. Такива като Лейн наподобяваха плъхове: човек знаеше, че ги има, но не се замисляше за тях, докато не се озовеше лице в лице с някой.
10
Вид тревожно разстройство, при което пациентите преживяват немотивирани пристъпи на паника при пребиваване в места, откъдето не е възможно бързо напускане или излизане, или не е възможно навременно получаване на помощ в случай на прилошаване или криза. – Б. р.