Два миниатюрни каменни замъка стърчаха като часовои от двете страни на пътя. Докато Страйк влизаше в родния град на Доналд Лейн, слънцето се показа изцяло и грейна с пълна сила.
16
So grab your rose and ringside seat,
We’re back home at Conry’s bar.
Blue Öyster Cult, ‘Before the Kiss’
Грабни си розата и заеми по-предно място, / отново у дома сме, в кръчмата на Конри.
Блу Ойстър Кълт, „Преди целувката“ – Б. пр.
Зад стъклената врата на магазин на главната улица висеше домакинска кърпа. Декорирана беше с графични рисунки на местни забележителности, но онова, което привлече вниманието на Страйк, бяха стилизираните жълти рози, досущ като татуировката, която си спомняше върху якия бицепс на Доналд Лейн. Спря се да прочете стихчето в средата:
It’s oor ain toon
It’s the best toon
That ever there be:
Here’s tae Melrose,
Gem o’ Scotland,
The toon o’ the free.
28 Нашият роден град е това, / най-хубавият град, / който има на света. / Да живее Мелроуз, / перла на Шотландия / и люлка на свободни хора.
Джак Дръмънд, „Тост за Мелроуз“– Б. пр.
Беше оставил мини купъра на паркинга до абатството, чиито тъмночервени дъги се издигаха на фона на бледосиньото небе. По-назад, на югоизток беше тройният връх на Ейлдън Хил, който Страйк беше забелязал на картата и който придаваше отличителен драматизъм на линията на хоризонта. Поръча си кифличка с бекон в близко кафе и я изяде на външна маса, а после запали цигара и изпи втория си силен чай за деня. След това той пое пеша да търси Уинд, домашния адрес, който Лейн бе посочил шестнайсет години по-рано при постъпването си в армията и за чието произношение Страйк не беше съвсем сигурен дали е Уинд или Уайнд.
Огряно от слънцето, градчето изглеждаше проспериращо. Страйк вървеше по стръмната главна улица към централния площад, където сред леха от цветя се издигаше стълб, увенчан с еднорог. На кръгъл камък в настилката бе написано старото римско име на града – Тримонциум, и Страйк се досети, че то вероятно е свързано с тривърхия хълм недалеч.
Като че бе пропуснал Уинд, уличка, която според картата на телефона му беше пресечка на главната. Върна се назад и откри тесен проход между зидовете вдясно, по който би могъл да мине само пешеходец и който водеше към сенчест вътрешен двор. Старият семеен дом на Лейн имаше яркосиня външна врата с няколко стъпала отпред.
Страйк почука и почти веднага му отвори миловидна тъмнокоса жена, твърде млада, за да е майката на Лейн. Когато Страйк обясни причината за посещението си, тя отговори с мек акцент, който му се стори привлекателен:
– Госпожа Лейн? Че тя не живее тук вече повече от десет години.
Преди да е имал време да се разочарова, тя добави:
– Сега е на Дингълтън Роуд.
– Дингълтън Роуд? Това далече ли е?
– Малко по-нагоре. – Жената посочи зад себе си вдясно. – Не знам номера, съжалявам.
– Няма проблем. Благодаря ви за помощта.
Докато се връщаше назад през сенчестия проход към слънчевия площад, му хрумна, че ако не се брояха сквернословията, които Лейн бе ръсил като млад войник в ухото на Страйк на боксовия ринг, всъщност никога не го бе чувал да говори. Тъй като все още работеше под прикритие по своя случай с наркотиците, беше наложително да не го виждат да влиза и излиза от щаба в този вид с брада, така че разпитът на Лейн след ареста му бе проведен от други. По-късно, след като приключи успешно разследването си и бе гладко обръснат, Страйк даде показания срещу Лейн в съда, но вече се беше качил на самолет, за да отпътува от Кипър по времето, когато онзи се бе изправил да отрече, че е връзвал и подлагал на мъчения съпругата си. Докато прекосяваше Пазарния площад, Страйк се запита дали шотландският му акцент не беше една от причините хората с такава готовност да вярват и да прощават на Дони Лейн, както и да го смятат за симпатичен. Спомни си, че е чел някъде как рекламни агенти използват шотландски акцент, за да създадат впечатление за искреност и честност.
Единственият пъб, който бе видял до момента, беше недалеч, на улица, по която Страйк мина на път към Дингълтън Роуд. В Мелроуз очевидно имаха слабост към жълтия цвят: въпреки че стените бяха бели, вратите и прозорецът на пъба се открояваха в ярко лимоненожълто в комбинация с черно. Предвид разположението на градчето навътре в сушата, пъбът се наричаше „Кораба“ и това предизвика у родения в Корнуол Страйк развеселено учудване. Той пое по Дингълтън Роуд, който се виеше под мост, преминаваше в баир и се губеше от поглед в далечината.
Понятието „недалеч“ беше относително, както Страйк неведнъж бе имал възможност да установи, откакто бе изгубил прасеца и стъпалото си. След десет минути вървене по стръмно нанагорнище вече съжаляваше, че не се е върнал до паркинга край абатството да вземе минито. На два пъти пита жени по улицата дали знаят къде живее госпожа Лейн, ала макар да бяха учтиви и дружелюбни, нито една не можа да му отговори. Продължи напред леко запотен покрай редица от бели къщурки, докато насреща му се зададе възрастен мъж с каскет от туид, повел черно-бяло бордър коли.