– Извинете – заговори го Страйк. – Случайно да знаете къде живее госпожа Лейн? Забравил съм номера.
– Госпожа Лейн? – рече собственикът на кучето и изпитателно огледа Страйк изпод гъстите си прошарени вежди. – Да, тя ми е съседка, живее до мен.
Слава тебе, господи.
– Третата къща оттук – посочи мъжът. – С каменния кладенец отпред.
– Много ви благодаря – каза Страйк.
Когато зави по пътеката към дома на госпожа Лейн, видя, че старецът още стоеше на същото място и го наблюдаваше, въпреки че колито се опитваше да го тегли по нанадолнището.
Бунгалото на госпожа Лейн изглеждаше чисто и спретнато. Каменни животни в стил „Дисни“ осейваха моравата и надзъртаха измежду лехите. Външната врата беше в сянка, разположена странично на фасадата. Едва когато вдигна ръка към чукчето, на Страйк му дойде наум, че след броени секунди можеше да се озове пред Доналд Лейн.
В продължение на цяла минута след почукването му не се случи нищо, освен че възрастният стопанин на кучето се върна по стъпките му и застана до портата на госпожа Лейн, втренчил се в него без капка неудобство. Страйк заподозря, че човекът е съжалил, задето е посочил дома на съседката си, и проверява дали едрият непознат не идва с лоши намерения, само че грешеше.
– Тя е вътре – подвикна той на Страйк, който се колебаеше дали да почука повторно. – Само че е хахава.
– Каква е? – попита Страйк, като потропа отново.
– Дементна е – преведе старецът за англичанина и направи няколко крачки към него.
– Аха – промълви Страйк.
Вратата се отвори и се появи миниатюрна съсухрена старица в тъмносин домашен халат, която отправи към Страйк разфокусиран злобен поглед. На брадата й стърчаха няколко твърди косъма.
– Госпожа Лейн?
Тя не отговори, само го гледаше с очи, които му бяха познати, и макар сега да бяха кървясали и избледнели, личеше, че навремето са били остри и малки като на пор.
– Госпожо Лейн, търся сина ви Доналд.
– Не – изрече тя изненадващо разпалено. – Не.
После отстъпи назад и затръшна вратата.
– Проклетия – промърмори Страйк под носа си и това го подсети за Робин. Тя със сигурност по-успешно от него би предразположила дребната старица. Обърна се бавно, като се чудеше дали има някой друг в Мелроуз, който би могъл да му помогне, и се озова лице в лице със стопанина на кучето, който се бе приближил още повече и изглеждаше донякъде развълнуван.
– Вие сте детективът – заяви. – Онзи детектив, дето прати сина й в затвора.
Страйк беше смаян. Не можеше да си обясни как така случаен стар шотландец бе успял да го разпознае. Известността му не беше чак от такъв порядък. Всеки ден вървеше по улиците на Лондон, без никой да го е грижа кой е, и освен ако не се срещаше с човек, чувал името му в контекста на разследване, рядко го свързваха с вестникарските материали за успешните му случаи.
– Ами да! – рече възрастният човек с нарастваща възбуда. – С жена ми сме приятели на Маргарет Бъниън. – И като видя недоумението, изписало се по лицето на Страйк, поясни: – Майката на Рона.
На Страйк му отне няколко секунди да изрови от претоварената си с информация памет факта, че съпругата на Лейн, младата жена, която бе открил вързана за леглото под окървавен чаршаф, се казваше Рона.
– Когато Маргарет ви видя във вестниците, каза ни: „Това е той, момъкът, дето отърва нашата Рона!“. Отлично сте се справили, не ще и дума. Мирувай, Ули! – сгълча той нетърпеливото коли, което все така се дърпаше на каишката си към пътя. – О, да, Маргарет следи всичко, което вършите, всички статии по вестниците. Открихте кой е убил онова момиче, моделката... а също и писателя! Маргарет никога не забрави какво сторихте за дъщеря й, никога!
Страйк измърмори нещо неразбираемо, надяваше се да е прозвучало като благодарност за високата оценка на Маргарет.
– За какво ви е да говорите с дъртата госпожа Лейн? Да не би Дони да е сторил друга пакост?
– Опитвам се да го открия – отвърна уклончиво Страйк. – Знаете ли дали е в Мелроуз?
– О, надали е тук. Идва да види майка си преди няколко години, но май не се е мяркал оттогава. Малко градче е, щеше да се разчуе, че Дони Лейн се е върнал.