– А според вас госпожа... Бъниън ли казахте?... Би ли имала...
– Би се видяла с вас на драго сърце – развълнувано го увери старецът. – Не, Ули – рече на колито, което пак го потегли към портата. – Мога да й позвъня по телефона. Тя е наблизо, в Дарник. Това е съседното село. Да й се обадя ли?
– Ще ви бъда задължен.
Страйк придружи стареца до съседната къща и изчака в малка и безупречно чиста дневна, докато домакинът възбудено говореше по телефона под съпровода на все по-гневното скимтене на кучето.
– Тя каза, че ще дойде – съобщи възрастният мъж, закрил слушалката с длан. – Искате ли да се видите с нея тук? Добре дошли сте. Жена ми ще направи чай...
– Благодаря, но имам да свърша някои неща – излъга Страйк, който се съмняваше във възможността за плодотворен разговор в присъствието на този толкова съпричастен свидетел. – Питайте я дали е свободна за обяд в пъб „Кораба“. След час, да речем.
Решимостта на колито да извоюва разходката си наклони везните в полза на Страйк. Двамата мъже излязоха от къщата и тръгнаха заедно надолу по хълма, а колито постоянно се дърпаше напред и принуждаваше Страйк да върви с по-бърз ход по наклона, отколкото го устройваше. Той с облекчение се сбогува с услужливия си нов познат на Пазарния площад. Старецът му помаха весело и се отдалечи по посока на река Туийд, а детективът, вече леко накуцващ, тръгна надолу по главната улица, за да убие времето до срещата в „Кораба“.
В дъното на пътя видя нова експлозия от черно и яркожълто, която обясняваше цветовете на „Кораба“. Тук отново присъстваше жълтата роза на табела, гласяща „Клуб по ръгби на Мелроуз“. Страйк се спря с ръце в джобовете, загледан над ниския зид към гладко и равно зелено игрище, заобиколено с дървета; жълтите колове на вратите за ръгби светеха на слънцето, отдясно бяха трибуните, а отвъд се издигаха заоблените хълмове. Теренът бе поддържан както подобава за място на преклонение и като цяло съоръжението беше отлично за такова малко градче.
Загледан към ширналата се кадифеногладка трева, Страйк си припомни как вонящият Уитъкър пушеше в ъгъла на жилището, където се бяха самонастанили, а до него Леда със зяпнала уста слушаше истории от тежкия му живот – доверчива и ненаситна като неоперено птиче, както Страйк го виждаше сега, за локумите, които й разтягаше Уитъкър. За Леда международното лятно училище „Гордънстън“ беше все едно „Алкатраз“ и бе направо безобразие, че нейният слабичък поет е бил пратен в студената шотландска зима да търпи несгодите на кал и дъжд.
– Ръгби ли, любими? О, горкото ми бебче... ти да играеш ръгби!
Когато седемнайсетгодишният Страйк (по онова време с подута устна от боксовия клуб) се беше разсмял тихичко над домашните си, Уитъкър се изправи и кресна с противния си хулигански изговор:
– Ти пък на какво се хилиш, главчо?
Уитъкър не понасяше някой да се смее за негова сметка. Имаше нужда от възхищение, копнееше за него, но когато такова отсъстваше, беше склонен да приеме страха и дори отвращението като свидетелство за собствената си власт, докато присмехът бе свидетелство, че човекът насреща се смята за нещо повече от него и съответно му бе нетърпим.
– На теб би ти харесало, нали, тъп сополанко? Дай ти да се перчиш сред ръгбистите. Накарай богатото му татенце да го прати в шибания „Гордънстън“! – креснал бе Уитъкър на Леда.
– Успокой се, миличък – каза му тя, а после с по-строг тон добави: – Не, Корм!
Страйк се беше изправил наежен, готов да удари Уитъкър. Това беше моментът, в който бе най-близо да го направи, но майка му бе застанала помежду им, опряла по една длан в гърдите и на двамата.
Страйк примигна и ярко огряното от слънцето игрище, място, където мнозина бяха дали всичко от себе си и бяха преживявали силни емоции, отново дойде на фокус пред погледа му. Долавяше мириса на листа, трева и затоплен асфалт от пътя зад него. Обърна се и бавно пое към „Кораба“, зажаднял за питие, само че коварното му подсъзнание не бе приключило още с него.
Гледката на това равно игрище за ръгби бе отключила и друг спомен: как чернокосият и тъмноок Ноъл Брокбанк тича насреща му със счупена бирена бутилка в ръка. Брокбанк беше масивен, як и бърз. Страйк си спомни как самият той бе замахнал с юмрук край бирената бутилка и бе нанесъл удара в мига, когато стъклото бе докоснало шията му...
Фрактура в основата на черепа, така го бяха нарекли. Кървене от ухото. Тежка мозъчночерепна травма.
– Мамка му, мамка му, мамка му – мърмореше си Страйк под нос в такт с крачките си.