Лейн – заради него си тук.
Мина под металния галеон с яркожълти платна над вратата на „Кораба“. Вътре имаше табела, гласяща „Единственият пъб на Мелроуз“.
Атмосферата вътре мигом му подейства успокояващо: топли цветове, блестящо стъкло и месинг; мокет, напомнящ съшито от кафеникави, червени и зелени парчета плат юрганче; прасковени стени и камък. Навсякъде имаше нови индикации за спортната мания, царяща в Мелроуз: черни дъски, обявяващи предстоящи мачове, няколко огромни плазмени екрана и, над писоара (часове бяха минали, откакто Страйк се беше облекчил за последен път) – малък, монтиран на стената телевизор, та да не бъде изпуснат възлов момент тъкмо когато мехурът не можеше повече да бъде игнориран.
Като имаше предвид, че му предстои връщане до Единбург с колата на Хардейкър, той си взе пинта „Джон Смит“ и седна на тапицираното с кожа канапе, обърнато към бара. Прегледа ламинираното меню, надяваше се Маргарет Бъниън да бъде точна, защото току-що беше осъзнал, че е гладен.
Тя се появи пет минути по-късно. Макар почти да не си спомняше как изглеждаше дъщеря й, а самата госпожа Бъниън да не беше виждал никога, изражението й на тревожно очакване я издаде, когато се спря на прага, загледана в него.
Страйк се надигна, а тя пристъпи напред, стиснала с две ръце каишката на голямата си черна чанта.
– Това сте вие – изрече жената задъхано.
Беше около шейсетгодишна, дребна и крехка на вид, носеше очила с метални рамки, косата й беше ситно накъдрена, а изражението й – тревожно.
Страйк протегна масивната си ръка и стисна нейната, леко трепереща, студена и с фини кости.
– Баща й е в Хауик днес. Обадих му се, не може да дойде, но помоли да ви предам, че никога няма да забравим какво сторихте за нашата Рона – изрече тя на един дъх. После се отпусна на канапето до Страйк, без да сваля очи от него. В поведението й се долавяше страхопочитание и нервност.
– Никога не ви забравихме. Четем за вас по вестниците. Много съжаляваме за крака ви. Онова, което сторихте за Рона...
Очите й внезапно се напълниха със сълзи.
– ...бяхме толкова...
– Радвам се, че можах да...
Да намери детето й голо и окървавено на леглото? Едно от най-тежките задължения в работата му беше да обсъжда с близките какво са понесли любимите им хора.
– ...че можах да й помогна.
Госпожа Бъниън издуха носа си в кърпичка, която измъкна от дъното на черната си чанта. Личеше си, че е от поколението жени, които никога не влизат сами в пъб и в никой случай не си купуват сами питиета от бара, при положение че присъства мъж, който да ги отмени в това изпитание.
– Нека ви взема нещо.
– Само портокалов сок – продума задъхано тя, докато бършеше очите си.
– И нещо за ядене – подкани я Страйк, нетърпелив да поръча за себе си панираната треска с пържени картофи.
Когато даде поръчката на бара и се върна при нея, тя го попита по каква работа е в Мелроуз и причината за тревожността й се изясни веднага.
– Да не би Дони да се е върнал? Тук ли е?
– Не, доколкото знам – отвърна Страйк. – Нямам представа къде е.
– Мислите ли, че има нещо общо с...
Гласът й се беше снижил до шепот.
– Четем пресата. Разбрахме, че някой ви е изпратил...един...
– Да – каза Страйк. – Не знам дали той има нещо общо, но искам да го намеря. Явно е идвал тук да види майка си, след като са го пуснали от затвора.
– Трябва да беше преди четири или пет години – поясни Маргарет Бъниън. – Появи се на прага й и със сила влезе в дома й. Тя е болна от алцхаймер, не е могла да го спре, но съседите се обадили на братята му, те дошли и го изхвърлили.
– Наистина ли?
– Дони е най-малкият. Има четирима по-възрастни братя. Всичките са корави мъже. Джейми живее в Селкирк. Завтекъл се по най-бързия начин към дома на майка си. Казват, че го ударил и го проснал в несвяст.
Тя отпи от портокаловия сок и продължи:
– Узнахме пълни подробности за случилото се. Приятелят ни Брайън, с когото сте се запознали днес, видял боя, защото станал на улицата. Четирима срещу един, всички му се нахвърлили с крясъци. Някой повикал полицията. Джейми получи предупреждение, но не го беше грижа. Не искали да припарва нито до тях, нито до майка им. Накараха го да си плюе на петите и да побегне от града. Аз бях ужасена за Рона – сподели тя. – Винаги е казвал, че ще я открие, щом веднъж излезе на свобода.
– И направи ли го? – попита Страйк.
– Оох, да – промълви нещастно Маргарет Бъниън. – Знаехме, че ще я потърси. Тя се премести в Глазгоу и постъпи на работа в туристическа агенция. И той все пак я откри. Шест месеца тя живя в страх, че той ще се появи, и един ден това се случи. Дошъл в апартамента й една вечер, но бил болен. Вече не бил същият човек.