– Болен ли? – остро попита Страйк.
– Не си спомням какво точно беше страданието му, май че някаква форма на артрит. Рона каза, че бил много напълнял. Отишъл една вечер в апартамента й, след като я проследил, но слава на бога – изрече с жар госпожа Бъниън, – годеникът й бил останал да пренощува. Той се казва Бен – добави тя ентусиазирано и повехналите й бузи поруменяха. – Полицай е.
Каза го, като явно очакваше Страйк да остане изключително доволен да го чуе, сякаш и двамата с Бен членуваха в някакво престижно братство.
– Сега са женени – съобщи госпожа Бъниън. – Нямат деца, защото... Е, вие знаете защо...
И неочаквано зад очилата на госпожа Бъниън бликнаха сълзи и потекоха по лицето й. Ужасът отпреди едно десетилетие беше внезапно оживял.
– Той е пъхал нож вътре в нея – прошепна госпожа Бъниън.
Довери му се, като че той беше лекар или свещеник, сподели му тайните си, които й тежаха и за които не можеше да говори с приятелите си. А той вече знаеше най-лошото. Жената отново бръкна в черната чанта за кърпичката си, а Страйк си припомни широката ивица кръв върху чаршафите, възпалената кожа на китката, която Рона се беше опитвала да освободи. Слава богу, че майка й не можеше да види образите в главата му.
– Пъхал е нож в нея... и се опитваха да... сещате се... да възстановят...
Госпожа Бъниън пое дълбоко треперлив дъх и тогава на масата им пристигнаха две чинии с храна.
– Но двамата с Бен си правят чудесни ваканции – зашепна тя трескаво, като бършеше бузите си и повдигаше очила да изтрие очите си. – Развъждат... развъждат... немски... немски овчарки.
Колкото и гладен да беше, на Страйк му се отяде след тези приказки за стореното на Рона от Лейн.
– Двамата с Лейн имаха дете, нали? – попита той, като си припомни немощното скимтене на бебето до окървавената му дехидратирана майка. – Трябва да е... колко... към десетгодишно вече?
– Той... почина – прошепна тя и от брадичката й покапаха сълзи. – Синдром на внезапна бебешка смърт. Поначало беше болнав. Случи се два дни, след като арестуваха Дони. Той й позвънил по телефона от затвора и й казал, че е наясно как тя... тя е убила бебето... и че той ще убие нея, щом излезе...
Страйк за кратко положи длан върху рамото на хлипащата жена, после се изправи и отиде при младата барманка, която ги наблюдаваше със зяпнала уста. Брендито изглеждаше твърде силно за крехката като врабче жена зад него. Джоун, лелята на Страйк, която беше само малко по-възрастна от госпожа Бъниън, приемаше порто с медицинска цел. Така че той й поръча една чаша и й я отнесе.
– Ето. Изпийте това.
Наградата му беше нови сълзи, но след дълго бърсане с вече подгизналата кърпичка тя рече с треперещ глас:
– Много сте мил.
Сръбна от портото, въздъхна и примигна срещу него с русите си мигли, а очите й бяха розови като на прасенце.
– Имате ли представа къде е отишъл Лейн след посещението си при Рона?
– Да – прошепна тя. – Бен задейства връзките си в службата по пробации. Очевидно е отишъл в Гейтсхед, но не знам дали още е там.
Гейтсхед. Страйк си припомни оня Доналд Лейн, когото беше издирил онлайн. Дали се беше преместил от Гейтсхед в Корби? Или това беше просто съименик?
– Така или иначе, никога повече не е безпокоил Рона и Бен – каза госпожа Бъниън.
– Не се учудвам – подхвърли Страйк като взе вилицата и ножа си. – Ченге и немски овчарки. Да не е кръгъл глупак я.
Тя сякаш извлече кураж и утеха от думите му и с плаха насълзена усмивка се залови с порцията си макарони със сирене.
– Оженили са се млади – коментира Страйк, който желаеше да научи възможно повече за Лейн, нещо, което да го насочи към връзките и навиците му.
Тя кимна, преглътна и каза:
– Прекалено млади. Тя започна да се среща с него, когато беше само на петнайсет, и ние бяхме крайно недоволни. Бяхме чували разни неща за Дони Лейн. Едно момиче се беше оплакало, че й се натрапвал със сила на дисковечер на младите фермери. Нещата не стигнаха доникъде, полицията каза, че нямало достатъчно доказателства. Опитвахме се да предупредим Рона, че ще бере ядове с него – въздъхна тя, – но това само засили решимостта й. Винаги си е била твърдоглава.
– Вече е бил обвинен в изнасилване? – попита Страйк. Рибата и пържените му картофи бяха отлични. Пъбът се пълнеше с хора, за което той беше благодарен, защото вниманието на барманката беше отвлечено от тях.
– О, да, цялото им семейство са груби хора – рече госпожа Бъниън с онази типично провинциална критичност, която бе добре позната на Страйк от собствената му младост. – Братята му вечно участваха в сбивания, постоянно си имаха неприятности с полицията, но той беше най-лошият от всички тях. Собствените му братя не го харесваха. Честно казано, май и майка му не го харесваше. Носеха се клюки – сподели тя в изблик на откровение, – че той не бил дете на бащата. Родителите все имаха разправии и бяха разделени по времето, когато тя трябва да е забременяла с Дони. Говореха, че имала закачка с един местен полицай. Не знам дали е вярно. Полицаят си тръгна, господин Лейн отново се върна при нея. Но знам със сигурност, че господин Лейн никога не е обичал Дони. Хората разправяха, че причината била, че не бил негов син. Той беше най-необузданият от всичките. Едро момче. Влезе в младежките седморки...