А снощи, у дома в Уест Ийлинг, се бе разразил бурният скандал, пред който всички предишни караници бледнееха и изглеждаха като слаби потрепервания, предвещаващи сеизмичната катастрофа, която щеше да докара пълно опустошение.
Страйк скоро щеше да слезе. Тя го чуваше как се движи в апартамента на горния етаж. Робин знаеше, че не бива да изглежда разтреперана и неспособна да се справи със задълженията си. Работата бе единственото, което имаше сега. Трябваше да си намери стая в нечий апартамент, нищо повече не можеше да си позволи с мизерното заплащане от кантората. Опита се да си представи бъдещите си съквартирантки. Щеше да е като завръщане към студентското общежитие.
Не мисли за това сега.
Докато правеше чая, осъзна, че е забравила да донесе кутийката с пакетчета чай от „Бетис“, която беше купила малко след като пробва сватбената си рокля за последен път. Мисълта едва не я срина, но тя събра цялата си воля, за да устои на напиращия плач, отнесе чашата си с чай при компютъра, готова да се заеме с имейлите, на които не бе успяла да отговори през седмицата им на изгнание извън офиса.
Знаеше, че Страйк току-що се е върнал от Шотландия: пътувал беше с нощния влак. Щеше да го заприказва за това при появата му, за да отклони вниманието му от зачервените й подпухнали очи. Преди да излезе от апартамента сутринта, се беше постарала да подобри вида им със студена вода и лед, но с ограничен успех.
Матю се беше опитал да прегради пътя й, когато излизаше от жилището им. Той също изглеждаше ужасно.
– Слушай, трябва да поговорим. Трябва.
„Вече не – помисли си Робин и поднесе чашата с горещ чай към устните си с треперещи ръце. – Вече не трябва да правя нищо, което не искам.“
Храбрата мисъл бе подкопана от едничка гореща сълза, която потече без предупреждение по бузата й. Ужасена, тя я изтри припряно; не вярваше, че са й останали още сълзи за проливане. Обърна се към монитора и почти без да съзнава какво пише, натрака на клавиатурата отговор към клиент, оспорващ фактурата си.
Стъпки по раздрънканото стълбище отвън я накараха да се стегне. Вратата се отвори. Робин вдигна очи. Мъжът, застанал там, не беше Страйк.
Прониза я първичен, инстинктивен страх. Нямаше време да анализира защо непознатият бе упражнил такъв ефект върху нея; само знаеше, че той е опасен. В един миг бе преценила, че няма да може да стигне до вратата навреме, алармата й против изнасилвачи беше в джоба на палтото, а най-доброто й оръжие беше ножът за отваряне на писма на сантимери от лявата й ръка.
Мъжът беше изпит и блед, с бръсната глава, с няколко лунички, пръснати по широкия нос, устата му беше разтегната и с плътни устни. Татуировки покриваха китките, кокалчетата на ръцете и шията му. Отстрани в ухилената му уста проблясваше златен зъб. Дълбок белег прорязваше лицето му от средата на горната устна към скулата му и придърпваше крайчето й нагоре в постоянна присмехулна гримаса тип Елвис. Облечен беше с торбести дънки и горнище от анцуг, а от него се носеше силен мирис на застоял тютюн и канабис.
– Здрасти – рече той. Щракна няколко пъти с пръсти, докато прекосяваше стаята. Щрак-щрак-щрак. – Е, к’во, самичка ли си тук?
– Не – избъбри тя с пресъхнала уста. Искаше да грабне ножа за писма, преди той да се е приближил още. Щрак-щрак-щрак. – Шефът ми е...
– Пищял! – раздаде се гласът на Страйк откъм прага.
Непознатият се извърна.
– Горелка – каза той, спря да щрака с пръсти и вдигна ръка за поздрав. – Живо-здраво, брат.
„Мили боже“, помисли си Робин, отмаляла от облекчение. Защо Страйк не я беше предупредил, че този човек ще дойде? Извърна се и се залови отново с имейла, та Страйк да не види лицето й. Докато детективът въвеждаше Пищяла във вътрешния кабинет и затваряше вратата зад тях, Робин дочу името Уитъкър.
При други обстоятелства щеше да иска да е там и да слуша. Довърши имейла си и реши, че е редно да им предложи кафе. Най-напред отиде да наплиска лицето си с още студена вода в малката баня на стълбищната площадка, в която все така се разнасяше силна миризма на канал въпреки всички ароматизиращи препарати, които тя купуваше с парите за дребни разноски.
Междувременно Страйк беше успял да разгледа Робин достатъчно добре, че да бъде шокиран от вида й. Никога не я беше виждал толкова бледа, нито очите й – толкова подпухнали и кървясали. Дори когато седна зад бюрото си, нетърпелив да чуе с каква информация за Уитъкър Пищяла бе дошъл в офиса му, през ума му мина мисъл: „Какво й е сторил този негодник?“. За част от секундата, преди да се фокусира върху госта си, си представи как фрасва здравата Матю и изпита наслада.