– Изглеждаш доста ядосан, Горелка? – попита Пищяла, като се отпусна на стола насреща и ентусиазирано защрака с пръсти. Имаше този тик още от юношеска възраст и Страйк окайваше човека, който би направил опит да го спре.
– Гроги съм – обясни Страйк. – Само преди два часа се върнах от Шотландия.
– Никога не съм ходил в Шотландия – отбеляза Пищяла.
Страйк не беше чувал гостът му някога в живота си да е напускал Лондон.
– Е, какво имаш за мен?
– Той още се навърта наоколо – каза Пищяла и спря щракането с пръсти, колкото да извади пакет цигари „Мейфеър“ от джоба си. Запали една с евтина запалка, без да пита Страйк дали не възразява. Детективът вдигна рамене мислено, извади една от своите „Бенсън и Хеджис“ и си услужи със запалката на Пищяла. – Видях дилъра му. Каза ми, че онзи бил в Катфорд.
– Нима е напуснал Хакни?
– Освен ако не е оставил там свой клонинг, така трябва да е станало, Горелка. За клонинги не съм проверявал. Срещу допълнително заплащане мога да го свърша.
Страйк изсумтя развеселен. Хората, които подценяваха Пищяла, поемаха голям риск. Той изглеждаше, сякаш беше опитвал всяка незаконна субстанция на света, и неспособността му да седи мирно често караше познатите му да мислят, че е дрогиран с нещо. В действителност беше много по-съсредоточен и трезв от доста бизнесмени в края на работния им ден, макар и да притежаваше нелечими престъпни наклонности.
– Имаш ли адрес? – попита Страйк и придърпа към себе си бележник.
– Още не – отвърна Пищяла.
– Той работи ли?
– Разправя наляво и надясно, че бил мениджър на някаква метъл банда.
– Но?
– Сутеньор е – изтърси без заобикалки Пищяла.
На вратата се почука.
– Някой иска ли кафе? – попита Робин. Страйк отгатна, че тя умишлено държи лицето си в сянка. Очите му се стрелнаха към лявата й ръка: годежният пръстен го нямаше там.
– Благодарско – обади се Пищяла. – С две бучки захар.
– За мен чай, благодаря – каза Страйк, проследи я с поглед как излиза, а после извади от бюрото си стария метален пепелник, който беше свил от бар в Германия. Побутна го към Пищяла, преди дългата пепел от цигарата му да е паднала на пода.
– Откъде знаеш, че е сутеньор?
– Познавам една засукана мацка, дето мачка чаршафите с него – отвърна Пищяла. – Казва, че живеели заедно. Много е млада. Едва е излязла от възрастта „прокурорско чедо“.
– Ясно – каза Страйк.
Беше имал работа с проституцията в разните й аспекти още откакто стана следовател, но това тук беше различно: ставаше дума за втория му баща, човек, когото майка му беше обичала и окичвала с романтичен ореол, от когото беше родила дете. Почти можеше да подуши отново Уитъкър – мръсните му дрехи, животинската му воня.
– Катфорд – повтори той.
– Да. Ще продължа да разузнавам, ако искаш – каза Пищяла и пренебрегвайки пепелника, изтърси пепелта си на пода. – Колко струва това според теб, Горелка?
Докато още преговаряха по хонорара му, дискусия, протичаща с чувство за хумор, но и с пълното съзнание на двамата, че Пищяла няма да си мръдне пръста без заплащане, Робин донесе кафето. Напълно осветено, лицето й изглеждаше като на призрак.
– Приключих с най-важните имейли – каза тя на Страйк, като се преструваше, че не забелязва настойчивия му поглед. – Отивам да подхвана Платиненорусата.
Пищяла очевидно много се заинтригува от последната фраза, но никой не си направи труда да му обясни.
– Добре ли си? – попита я Страйк, като му се щеше гостът му да не присъства.
– Напълно – отвърна Робин с неуспешен опит за усмивка. – Ще се видим по-късно.
– Отива да подхване Платиненорусата? – повтори любопитно Пищяла, когато се чу затварянето на входната врата.
– Въобще не е така пикантно, както ти звучи – подхвърли Страйк и се облегна на стола си, за да погледне през прозореца. Робин излезе от сградата, облечена с шлифера си, отправи се нагоре по Денмарк Стрийт и се скри от поглед. Едър мъж с прилепнала шапка излезе от магазина за китари насреща и тръгна в същата посока, но вниманието на Страйк вече беше насочено към Пищяла, който каза:
– Вярно ли е, че някой ти е изпратил крак, Горелка?