Дребният плешив мъж действително бе изрекъл смешната фраза, това клише. Предполагаше се, че психолозите са умни хора. Играл му бе по свирката ей така, за собствено забавление, и каза на идиота, че майка му беше студена, гадна и сбъркана кучка. Раждането му й беше донесло неприятности и срам, все едно й беше дали той ще живее, или ще умре.
– Ами баща ти?
– Аз нямам баща – беше отговорил.
– Искаш да кажеш, че никога не си се виждаш с него?
Мълчание.
– Не знаеш кой е той ли?
Мълчание.
– Или просто не го харесваш?
Не отвърна нищо. Омръзнало му бе да играе по свирката на онзи. Хората явно бяха в мозъчна смърт, щом се връзваха на тези щуротии, но той и бездруго отдавна беше наясно, че всички околни страдат от мозъчна смърт.
Във всеки случай беше казал истината: той нямаше баща. Мъжът, играл тази роля, онзи, който го беше налагал през ден („суров, но справедлив човек“), не го беше осиновил. Насилие и отхвърляне, това означаваше семейството за него. В същото време домът бе мястото, където се беше научил на оцеляване, на умно боксиране. Винаги бе съзнавал, че е по-висше създание, дори когато като дете се криеше под кухненската маса. Да, дори тогава знаеше, че е създаден от по-добър материал, отколкото мръсника, който му налиташе с грамадния си юмрук и изкривено лице...
Секретарката се изправи, тъй като уличницата със сребристата коса излизаше, прибрала лаптопа си в калъф. Той изгълта кафето си на един дъх и ги последва.
Тя беше толкова лесна днес, толкова лесна! Изгубила бе всичката си предпазливост; едва събираше ума си колкото да следи платиненорусата пачавра. Качи се на същия влак в метрото като тях двете и застана гърбом към Секретарката, но наблюдаваше отражението й между протегнатите ръце на група новозеландски туристи. Без никакво затруднение се сля с тълпата зад нея, когато тя слезе от влака.
Тримата се движеха в индийска нишка: среброкосата уличница, Секретарката и той нагоре по стълбите, по тротоара, по улицата към „Спеърминт Рино“... Той вече закъсняваше с прибирането си у дома, но не можеше да устои на това. Тя не оставаше навън по тъмно преди и липсата на годежния пръстен представляваше добавка към една изключителна възможност. Просто щеше да се наложи да измисли някаква история за пред То.
Среброкосата изчезна в клуба. Секретарката забави ход и застана нерешително на тротоара. Той извади мобилния си телефон и хлътна в сенчест вход, като не преставаше да я наблюдава.
20
I never realized she was so undone.
Blue Öyster Cult, ‘Debbie Denise’
Lyrics by Patti Smith
Така и не осъзнах колко бе сломена тя.
Блу Ойстър Кълт, „Деби Дениз“. Текст Пати Смит – Б. пр.
Робин беше забравила обещанието си към Страйк да не остава навън по тъмно. Всъщност дори не беше забелязала, че слънцето е залязло, докато не осъзна, че около нея се движат коли с включени фарове. Платиненорусата бе променила редовните си навици днес. По това време вече би трябвало да е от часове в „Спеърминт Рино“ и да танцува полугола пред непознати мъже, а не да крачи по улицата съвсем облечена – с дънки, ботуши на висок ток и велурено яке с ресни. Вероятно работеше на нова смяна, но скоро благополучно щеше да се върти около пръта, което изваждаше на преден план въпроса къде щеше Робин да прекара нощта.
Мобилният й телефон цял ден вибрираше в джоба й. Матю й беше пратил повече от трийсет съобщения.
Трябва да говорим.
Позвъни ми, моля те.
Робин, не можем да разрешим нищо, ако не говориш с мен.
Когато денят започна да преваля, а тя не наруши мълчанието си, той бе започнал с опити да й се обади. После тонът на есемесите му се промени.
Робин, знаеш, че те обичам.
Иска ми се да не се беше случвало. Иска ми се да можех да променя станалото, но не мога.
Аз те обичам, Робин. Винаги е било така, винаги ще бъде така.
Тя не му върна съобщение, нито отговори на обажданията му, нито му позвъни. Знаеше само, че не би понесла да се върне в апартамента, не и тази вечер. А какво щеше да стане утре или на следващия ден, нямаше представа. Беше гладна, изтощена и вцепенена.
Страйк беше станал почти също толкова настойчив в късния следобед.
Къде си? Обади ми се, моля те.
Тя му написа съобщение, защото и с него не искаше да говори.
Не мога да говоря. Платиненорусата не е на работа.
Със Страйк винаги бяха поддържали емоционална дистанция и тя се боеше, че ако той бъде мил с нея, може да се разплаче и да покаже слабост, недопустима за негова сътрудничка. Практически не им бяха останали клиенти и при тегнещата над нея заплаха от страна на мъжа, изпратил крака, тя не биваше да дава на Страйк нови основания да я прати у дома.