Той се върна с пинта светла бира „Никълсънс“ и две менюта.
– Прощавай – измърмори, – размислих се за неща, за които не се бях сещал дълго време. Тези проклети текстове на песни...
– Да – каза Робин.
– Да му се не види, няма как да е Багера – заяви объркано и нервно Страйк, като прекара ръка през гъстата си къдрава коса, от което тя си остана съвършено непроменена. – Той е професионален гангстер! Ако е открил, че съм дал показания срещу него и е търсил възмездие, щеше да ме гръмне, дявол го взел. Не би се халосвал с отрязани крака и откъси от песни, като знае, че ще пратя полицията по петите му. Той е бизнесмен.
– Уордъл все още ли си мисли, че е той?
– Да – отговори Страйк, – но би трябвало да е наясно по-добре от всеки друг, че процедурите по вземане на анонимни показания са желязно изпипани. Ако не бяха, из целия град щяха да се въргалят мъртви ченгета.
Въздържа се да критикува повече полицая, макар да му струваше усилие. Човекът прояви разбиране и отзивчивост, когато би могъл да създаде ядове на Страйк. Детективът не беше забравил, че когато за последен път си беше имал вземане-даване със служители на централното управление на полицията, беше прекарал цели пет часа в стая за разпити само заради един каприз на зле настроени към него ченгета.
– Ами двамата, които си познавал в армията? – попита Робин, като понижи глас, защото на близка маса се настаниха група жени полицейски служители. – Брокбанк и Лейн. Някой от тях извършвал ли е убийство? Знам, че са били войници – побърза да добави тя, – но имам предвид извън бойни действия.
– Не бих се учудил, ако науча, че Лейн е очистил някого – каза Страйк, – но доколкото знам, не беше го правил, преди да влезе в затвора. – Беше използвал нож срещу бившата си жена, това е доказан факт. Беше я връзвал и наранявал. Прекара цяло десетилетие в затвора, но се съмнявам, че са успели да го превъзпитат. На свобода е от четири години: достатъчно време да извърши убийство. Не ти казах, че срещнах бившата му тъща в Мелроуз. Според нея е отишъл в Гейтсхед, когато е излязъл от затвора, а знаем, че може да е бил в Корби през 2008 година.... но – допълни Страйк – тя ми каза също така, че бил болен.
– От какво?
– От някаква форма на артрит. Не знаеше подробности. Може ли човек в лоша физическа форма да извърши онова, което видяхме на снимките? – Страйк взе менюто. – Така. Аз умирам от глад, а ти от два дни не си яла нищо освен чипс.
След като Страйк поръча морска треска с пържени картофи, а Робин – плато със сирене, туршия и хляб, той направи завой към нова тема на разговор.
– Жертвата изглеждаше ли ти двайсет и четири годишна?
– Аз... не мога да преценя – заекна Робин, като се помъчи да прогони от съзнанието си гладките пълни бузи, заледените бели очи. – Не – отговори след кратка пауза. – Стори ми се, че... изглежда по-млада.
– На мен също.
– Аз... ще отскоча до банята.
– Добре ли си?
– Пишка ми се... пих много чай.
Той я проследи с поглед, довърши бирата си, като през това време обмисляше нещо, което още не беше споделил с Робин или с някой друг.
Жена следовател в Германия му беше показала есето на детето. Страйк още си спомняше последното изречение, написано със спретнат момичешки почерк върху лист бледорозова хартия.
Жената променила името си на Анастасия, боядисала косата си и никой не разбрал къде отишла, просто изчезнала.
– Това ли искаш да направиш, Британи? – попитала бе следователката тихо на записа, който Страйк гледа по-късно. – Искаш да избягаш и да изчезнеш ли?
– Това е просто разказче! – настояла бе Британи, като се опита да се изсмее пренебрежително. Извиваше пръстчетата си, а единият й крак беше почти усукан около другия. Тънката й русолява коса висеше безжизнено край бледото луничаво лице. Очилата й изглеждаха паянтови. На Страйк му бе заприличала на жълто вълнисто папагалче. – Всичко е моя измислица!
ДНК анализът скоро щеше да установи коя е била жената в хладилника, а после полицията щеше да проучи коя е била в действителност Оксана Волошина – ако това беше истинското й име. Страйк не можеше да прецени дали не го гони параноя, задето продължава да вярва, че тялото принадлежи на Британи Брокбанк. Защо в първото писмо до него беше използвано името Келси? Защо главата изглеждаше толкова млада с пухкави по детински бузи?
– Вече трябваше да съм поела следенето на Платиненорусата – рече тъжно Робин, като погледна часовника си, щом се върна и седна отново до масата. Близо до тях служителка в офис изглежда празнуваше рождения си ден. Под шумния смях на колегите си тя разопакова един от подаръците – бюстие в черно и червено.