Страйк пристигна на станция „Уест Ийлинг“ петнайсет минути по-рано, отчаяно копнеещ за цигара. Пусна сака до краката си и запали с надеждата, че Робин няма да е прекалено точна. Съмняваше се, че тя би му разрешила да пуши в ландроувъра. Ала едва беше дръпнал няколко пъти, когато иззад ъгъла се зададе масивна кола, зад предното стъкло на която се виждаше отличителната червеникавозлатиста глава на Робин.
– Не ми пречи, че пушиш – подвикна тя сред шума на двигателя, когато той нарами сака си и понечи да изгаси цигарата, – стига само да държиш прозореца отворен.
Той се качи вътре, метна пътната си чанта на задната седалка и затръшна вратата.
– Бездруго не може да завони по-зле от сега – подхвърли Робин, докато сменяше скоростите с обичайната си сръчност.
Страйк си сложи колана, докато се отделиха от тротоара и ускориха. Огледа интериора на колата. Беше доста поизвехтял и миризмата на гумени ботуши и лабрадор наистина бе ясно доловима. Напомни на Страйк за военните автомобили, които бе карал по всевъзможни терени в Босна и Афганистан, но в същото време добавяше нещо към общата картина на произхода на Робин. Този ландроувър говореше за кални пътища и разорани полета. Той си спомняше как му бе казала, че чичо й живеел във ферма.
– Имала ли си някога пони?
Тя го погледна изненадана. В този кратък миг той забеляза подпухналите й очи, бледността й. Очевидно не беше спала много.
– От къде на къде ти дойде наум да ме питаш?
– Това ми прилича точно на кола, с която се ходи на конни състезания.
В отговора й се долови съвсем лека резервираност.
– Да, имах пони.
Той се разсмя, смъкна стъклото на прозореца докрай и опря върху него лявата си ръка с цигарата.
– Какво смешно има?
– Не знам. Как се казваше?
– Ангъс – отвърна тя. – Голям проклетник беше. Вечно ме хвърляше.
– Нямам доверие на коне – подхвърли Страйк и продължи да пуши.
– Яздил ли си някога?
Беше ред на Робин да се усмихне. Хрумна й, че едно от малкото места, където Страйк би почувствал дискомфорт, бе на гърба на кон.
– Не – отвърна той. – И възнамерявам да оставя нещата така.
– Чичо ми има порода коне, които биха те издържали – осведоми го Робин. – Клайдсдейл. Много са масивни.
– Схванах намека – сухо отвърна Страйк и тя се разсмя.
Докато Робин се провираше сред все по-сгъстяващото се улично движение, той пушеше мълчаливо и си мислеше колко му харесва да я кара да се смее. Установи също, че се чувства по-щастлив и по-комфортно, седнал в поразнебитения ландроувър, бъбрейки си на незначителни теми с Робин, околкото на снощната вечеря с Елин.
Не беше човек, който да се успокоява с удобни лъжи. Би могъл да изтъкне аргумента, че Робин въплъщава непринудените приятелски отношения, а Елин – клопките и удоволствията на сексуалната връзка. Знаеше, че истината е по-сложна и се усложняваше още повече от факта, че пръстенът със сапфир вече го нямаше на ръката на Робин. От мига, в който се срещнаха, беше наясно, че тя ще е заплаха за душевното му спокойствие. Но да застраши най-доброто и пълноценно служебно сътрудничество в живота си би било акт на съзнателен автосаботаж, който той, след изживяната продължителна и разрушителна връзка, след усилията и саможертвата, вложени в изграждане на бизнеса му, не можеше и нямаше да допусне.
– Умишлено ли ме игнорираш?
– Какво?
Нищо чудно наистина да не я е чул добре при това трещене на стария двигател.
– Попитах как вървят нещата с Елин.
Никога преди не го бе питала открито за негова връзка. Страйк предполагаше, че споделеното помежду им преди две вечери ги беше направило по-близки. Той лично би го избегнал, стига да беше възможно.
– Добре – отвърна кратко, хвърли угарката от цигарата си и вдигна стъклото, което малко намали шума.
– Значи, ти прости, така ли?