– Никога не бях виждал толкова много пъбове – сподели Страйк, докато Робин сви в паркинга. Щеше му се бира, но с девиза „Labor Omnia Vincit“ наум се съгласи с предложението на Робин да хапнат по нещо набързо в близко кафене.
Априлският ден беше слънчев, ала вятърът носеше със себе си пронизващ студ от невидимото море.
– Не си правят кой знае каква реклама, а? – промърмори той, като видя названието на кафенето „Последно убежище“. Насреща му имаше магазин с име „Втори шанс“, където продаваха дрехи втора употреба и очевидно процъфтяваща заложна къща. Въпреки отблъскващото име „Последно убежище“ се оказа уютно и чисто заведение, пълно с бъбриви възрастни жени, и двамата се върнаха на паркинга добре заситени.
– Няма да е лесно да бъде наблюдавана къщата му, ако се окаже, че няма никой – каза Страйк, като показа на Робин картата, щом седнаха отново в ландроувъра. На права задънена улица е. Няма места за спотайване.
– Хрумвало ли ти е – не съвсем на шега подхвърли Робин, когато потеглиха, – че Холи е Ноъл? Че може да е претърпял смяна на пола?
– Ако е така, ще е лесен за откриване – каза Страйк – с двуметров ръст на високи токове и деформирано ухо. Тук завий вдясно – упъти я, след като минаха покрай нощен клуб „Бедняка“. – Ей, ама в Бароу не си поплюват да наричат нещата с истинските им имена, а?
Гигантска кремава сграда с надпис „Бей Системс“ върху фасадата напълно затуляше брега и морето. Беше без прозорци и сякаш се простираше на цял километър, безлика и заплашителна.
– Според мен Холи ще се окаже сестра или може би нова съпруга – каза Страйк. – Завий вляво... На неговата възраст е. Така, търсим Станли Роуд... като гледам, ще се озовем точно до „Бей Системс“.
Както беше казал Страйк, Станли Роуд беше права отсечка с къщи от едната страна и висока тухлена стена с бодлива тел в горния край от другата. Зад тази безкомпромисна бариера се издигаше някак зловеща на вид сграда на фабрика, бяла и без прозорци, въздействаща притеснително със самите си размери.
– „Граница на ядрен обект“ – прочете Робин надпис на стената и намали скоростта на ландроувъра до пълзене по улицата.
– Строят подводници – отбеляза Страйк, като гледаше нагоре към бодливата тел. – Навсякъде полицейски предупреждения, виж...
Улицата без изход беше пуста. Свършваше с малък паркинг край детска площадка. Докато паркираше, Робин забеляза предмети, заседнали в бодливата тел на върха на стената. Топката явно беше попаднала там случайно, но имаше и малка розова количка за возене на кукли, неспасяемо заплетена. Стана й някак неприятно при вида й: някой нарочно я беше метнал там, за да не може да бъде достигната.
– Ти пък защо слизаш? – попита я Страйк, като се появи откъм задната страна на автомобила.
– Канех се да...
– Аз ще се разправям с Брокбанк, ако е там – заяви Страйк и запали цигара. – Не искам ти да го доближаваш.
Робин се върна в ландроувъра.
– Постарай се да не го удряш пак – промърмори към отдалечаващата се фигура на Страйк, докато той накуцваше леко към къщата с изтръпнало от пътуването коляно.
Някои от къщите имаха чисти прозорци и спретнато подредена зад тях украса; останалите бяха с мрежести завеси, някои замърсени, други – не чак толкова. Малко на брой изглеждаха позапуснати отвън и ако се съдеше по зацапаните вътрешни первази – мърляви отвътре. Страйк почти беше стигнал до кафява врата, когато внезапно се закова на място. Робин забеляза, че в края на улицата се появиха мъже в сини работни гащеризони и каски. Дали един от тях беше Брокбанк? Затова ли се беше спрял Страйк?
Не. Просто беше приел телефонно обаждане. Обърна гръб и на вратата, и на мъжете. Пое бавно назад към Робин и крачката му вече не беше целенасочена, а безцелното бродене на човек, съсредоточен върху гласа, който влизаше в ухото му.
Един от мъжете в гащеризони беше висок, тъмен и брадат. Дали Страйк го беше видял? Робин слезе от колата и като се преструваше, че пише съобщение, направи няколко снимки на работниците, като даде възможно най-близък зум. Те завиха зад ъгъла и се скриха от поглед.
Страйк беше спрял на десетина метра от нея, пушеше и слушаше събеседника си по мобилния телефон. От горния прозорец на най-близката къща към двама им се взираше белокоса жена. За да уталожи подозренията й, Робин се извърна с гръб към къщите и щракна огромното ядрено съоръжение, като се правеше на туристка.
– Беше Уордъл – обади се Страйк зад гърба й. Изглеждаше мрачен. – Тялото не е на Оксана Волошина.