– Откъде знаят? – попита смаяна Робин.
– Оксана си била у дома, в Донецк, вече от три седмици. За роднинска сватба. Не са говорили с нея лично, но се чули по телефона с майка й и тя казала, че Оксана е там. Междувременно хазайката се била съвзела достатъчно да обясни на полицията, че била особено шокирана, защото знаела, че Оксана си е заминала за Украйна за някакъв празник. Споменала също, че главата не приличала много на нейната.
Детективът пъхна телефона в джоба си с намръщена физиономия. Надяваше се тази новина да насочи вниманието на Уордъл към някой друг, а не към Мали.
– Прибери се в колата – поръча, все така замислен, и отново тръгна към къщата на Брокбанк.
Робин се върна на шофьорската седалка на ландроувъра. Жената от горния прозорец все така наблюдаваше.
Две полицайки в пелерини със светлоотразителни ивици се зададоха по улицата. Страйк беше достигнал кафявата врата. Потропването на метал върху дърво прокънтя по улицата. Никой не отвори. Тъкмо се канеше да потропа повторно, когато полицайките стигнаха до него.
Робин се надигна на мястото си, зачудена какво може да иска полицията от него. След кратък разговор тримата се отправиха към ландроувъра.
Робин свали стъклото на прозореца си, внезапно почувствала се гузна без никаква причина.
– Искат да знаят – подвикна Страйк, когато приближи достатъчно, че да бъде чут – дали аз съм господин Майкъл Елакот.
– Какво? – избъбри Робин, напълно объркана от споменаването на името на баща й.
Хрумна й нелепата мисъл, че Матю е пратил полицията подире им. Но защо би им казал, че Страйк е баща й? След като включи каква е работата, мигом заговори:
– Колата е регистрирана на името на баща ми. Нещо нередно ли съм направила?
– Паркирали сте на двойна жълта линия – отбеляза сухо едната полицайка. – Но не затова сме тук. Снимахте съоръжението. Спокойно – добави тя, като видя паниката на Робин, – хората го правят всеки ден. Охранителните камери ви заснеха. Може ли да видя шофьорското ви свидетелство?
– О – промълви Робин, мернала ироничния поглед на Страйк. – Аз просто... реших, че ще се получи арт снимка, нали разбирате? Бодливата тел, бялата сграда, облаците...
Тя подаде документа, като старателно и обидено избягваше очите на Корморан.
– Господин Елакот е ваш баща, така ли?
– Той просто ни услужи с колата, това е всичко – обясни Робин, ужасена, че от полицията може да се свържат с родителите й и така те да разберат, че е била в Бароу, без Матю, без пръстен, необвързана...
– И къде живеете двамата?
– Ние не сме... не живеем заедно – отвърна Робин.
Дадоха имената и адресите си.
– Посещавате някого, така ли, господин Страйк? – попита втората полицайка.
– Ноъл Брокбанк – отвърна без колебание Страйк. – Стар приятел. Минавах оттук и реших да му се обадя.
– Брокбанк – повтори полицайката и върна на Робин свидетелството й. Момичето се надяваше жената да го познава, което би компенсирало гафа й. – Хубава местна фамилия. Добре, приключихме. И без повече снимки тук.
– Много съжалявам – изрече само с устни Робин към Страйк, когато полицайките се отдалечиха. Той поклати глава и макар и подразнен, й се усмихна.
– Арт снимка... бодливата тел... небето...
– А ти какво би обяснил? – попита тя. – Нямаше как да им призная, че всъщност снимах работниците, защото си мислех, че един от тях може да е Брокбанк. Виж...
Но когато извади на екрана снимката на работниците, сама осъзна, че най-високият от тях, мъж с румени бузи, късоврат и с големи уши, не беше човекът, когото търсеха.
Вратата на близката къща се отвори. Появи се белокосата жена, която ги беше гледала от прозореца. Буташе пазарска количка от кариран плат. Сега изражението й беше ведро. Робин беше сигурна, че е видяла как от полицията идват и си отиват и вече се е успокоила, че не са шпиони.
– Постоянно се случва – подвикна високо тя и гласът й прокънтя по улицата. Изговорът й беше непознат за Робин, която смяташе, че различава акцента от Къмбрия, след като бе родом от съседното графство. – Навсякъде са поставили камери. Тук сме свикнали.
– Веднага откриха лондончаните – подхвърли дружелюбно Страйк, с което пробуди любопитството й и я накара да се спре.
– Ама вие от Лондон ли сте? И сте дошли чак до Бароу?
– Търсим стар приятел. Ноъл Брокбанк – уточни Страйк и посочи надолу по улицата. – Само че никой не отвори у тях. Трябва да е на работа.
– Ноъл казахте? А не Холи, така ли?
– На драго сърце бихме се срещнали с Холи, стига да е тук – каза Страйк.