– Какво?
– Казах, че според мен... Няма значение, почти съм там!
Страйк я чакаше пред паркинга на „Гарваново гнездо“. Тъкмо беше отворил вратата към пътническото място, когато Робин изшептя:
– Наведи се, наведи се!
Холи се беше появила на вратата на пъба с халба в ръка. Беше по-висока от Робин и два пъти по-масивна в черната си тениска с прихлупен ръкав и дънки. Тя запали цигара и насочи присвити очи към околния пейзаж, като ги спря за кратко върху непознатия ландроувър.
Страйк се бе шмугнал на предната седалка по най-бързия начин и държеше главата си наведена. Робин натисна газта и мигом подкара колата.
– Въобще не задържа поглед върху мен, докато я следях – изтъкна Страйк и се изправи в нормална стойка.
– И все пак е добре да не те вижда – настоя Робин. – Може да ти обърне внимание и да си припомни.
– Прощавай, забравих, че си завършила курса по следене със специална похвала – подхвърли Страйк.
– Я вземи се гръмни – просъска му Робин в изблик на гняв.
– Само се пошегувах – промълви изненадан Страйк.
Тя обърна обратно на едно разширение по-нагоре по улицата, което не се виждаше от входа на „Гарваново гнездо“, и провери чантата си за малкото пакетче, което бе купила по-рано следобеда.
– Чакай ме тук.
– Как ли пък не? Ще бъда на паркинга и ще се оглеждам за Брокбанк. Дай ми ключовете.
Тя му ги връчи неохотно и слезе. Страйк я наблюдаваше как върви към пъба и се чудеше кое я бе ядосало така внезапно. Може би Матю бе омаловажил постиженията й в курса, смятайки ги за второстепенни.
„Гарваново гнездо“ се издигаше на пресечката на Фери Роуд и Станли Роуд. Беше масивна сграда от червени тухли с форма на барабан. Холи все още стоеше на входа, пушеше и отпиваше от бирата си. В стомаха на Робин запърхаха пеперуди от нервност. Тя сама се беше предложила за тази задача и сега единствено нейна бе отговорността да узнае местонахождението на Брокбанк. Глупостта й да насочи полицията към тях по-рано я беше направила докачлива и ненавременната шега на Страйк й беше припомнила прикрито презрителните коментари на Матю относно обучението й в методи за контранаблюдение. След като я поздрави формално за високите й оценки, Матю беше намекнал, че наученото от нея е чисто и просто проява на здрав разум.
Мобилният телефон на Робин иззвъня в джоба й. Като усещаше върху себе си погледа на Холи, докато приближаваше, Робин го извади да провери кой я търси. Беше майка й. Отстрани щеше да изглежда твърде необичайно да не приеме разговора, затова вдигна телефона до ухото си.
– Робин? – прозвуча гласът на Линда, когато тя минаваше покрай Холи, без да я погледне. – Ти в Бароу ин Фърнес ли си?
– Да – отвърна Робин. Изправена пред две вътрешни врати, избра лявата, която я отведе в обширен и мрачен салон с висок таван. Двама мъже във вече познатите сини гащеризони играеха билярд на маса край вратата. Робин по-скоро усети, отколкото видя как няколко глави се обърнаха към непознатата посетителка. Като избягваше какъвто и да било контакт с очи, тя продължи към бара, без да прекъсва разговора си.
– Какво правиш там? – попита Линда и без да изчака отговор, продължи: – От полицията ни се обадиха по телефона да питат дали баща ти ти е дал колата!
– Беше недоразумение – отвърна Робин. – Мамо, не мога да говоря в момента.
Вратата зад нея се отвори, влезе Холи, скръстила татуираните си ръце, и хвърли към Робин кос преценяващ поглед, в който тя долови враждебност. Ако не се броеше късо подстриганата барманка, двете бяха единствените жени тук.
– Звъняхме в апартамента – продължи майка й нехаеща – и Матю каза, че си заминала с Корморан.
– Да – потвърди Робин.
– А като попитах ще имате ли време да се отбиете за обяд този уикенд...
– Каква работа имам в Машам този уикенд? – попита Робин озадачена. С крайчеца на окото си видя Холи да сяда на столче пред бара и да бъбри с други мъже в сини работни дрехи от близката фабрика.
– Нали е рожденият ден на бащата на Матю – поясни майка й.
– Да, разбира се – каза Робин. Съвсем беше забравила. Щеше да има парти. Толкова отдавна стоеше на календара, че Робин беше привикнала да го вижда и съвсем беше забравила, че пътуването до Машам е действително намерение.
– Робин, наред ли е всичко?
– Както ти казах, мамо, в момента не мога да говоря – повтори Робин.
– Ти добре ли си?
– Да – нетърпеливо отвърна Робин, – съвсем добре съм. Ще ти позвъня по-късно.
Тя затвори и се обърна към бара. Барманката, която чакаше да получи поръчката й, я оглеждаше също така проницателно като бдителната съседка на Станли Роуд. Робин бе доловила у тукашните хора повишена предпазливост, но сега си даваше сметка, че тяхното не беше шовинистичен антагонизъм на местните към непознати, а самозащита на хора със съмнителен бизнес.