Робин поклати глава. Холи се изправи с известно олюляване и тръгна към дамската тоалетна, което даде възможност на Робин да извади телефона си от джоба и да напише съобщение на Страйк.
Казва, че не бил в Бароу и не е със семейството си. Тя е пияна. Още я обработвам. Кани се да излезе да пуши, снижавай се.
Когато натисна бутона за изпращане, съжали да не би последното да предизвика нови саркастични забележки по повод уменията й в контранаблюдението, но телефонът й изжужа почти моментално и тя прочете единствената дума:
Дадено.
Когато Холи най-сетне се върна на масата, силно миришеща на „Ротманс“, носеше чаша бяло вино, която плъзна към Робин и пета голяма бира за себе си.
– Много благодаря – каза Робин.
– Та така – продължи Холи, сякаш не бе имало прекъсване в разговора им. – Присъствието му тук много се отрази на здравето ми.
– Не се съмнявам – кимна Робин. – Значи, господин Брокбанк живее в...?
– Все на бой налиташе. Нали ви казах за оня път, дето ми блъсна главата в хладилника?
– Да, казахте ми – търпеливо потвърди Робин.
– И как ми насини окото, като се опитах да го спра да не троши мамините чинии...
– Ужасно. Със сигурност ви се полага някаква парична компенсация – излъга Робин и като игнорира слабото угризение, се насочи направо към централния въпрос. – Допускахме, че господин Брокбанк е тук, защото тук се изплаща пенсията му.
Реакциите на Холи бяха по-забавени след четири пинти и половина бира. Обещанието да бъде компенсирана за страданията й я беше оживило. Дори дълбоката бръчка, която животът бе изрязал между веждите й и която й придаваше вид на перманентно ядосана, като че се бе поизгладила. Споменаването на пенсията на Брокбанк обаче мигом я настрои отбранително.
– Не, няма такова нещо – отрече Холи.
– Според нашите документи е така – настоя Робин.
Игралният автомат дрънчеше и просветваше в ъгъла; билярдните топки потракваха; местен акцент се смесваше с шотландски. Проблясък на интуиция у Робин й даде отговора: Холи си присвояваше военната пенсия.
– Разбира се – подхвърли Робин с убедителна небрежност, – наясно сме, че не е задължително господин Брокбанк да я получава лично. Понякога роднини са упълномощени да вземат парите, ако пенсионерът няма тази възможност.
– Да – побърза да каже Холи. По бледото й лице изби руменина на петна. Тя й придаде момичешко излъчване при все многобройните татуировки и пиърсинги. – Аз му я вземах, като се уволни, нали получаваше припадъци.
„Защо – запита се Робин, – ако е бил толкова възпрепятстван медицински, си е прехвърлил пенсията в Манчестър, после в Маркет Харбъро и после отново в Бароу?“
– Вие ли му я изпращате сега? – поинтересува се Робин – или той вече може да си я получава сам?
– Вижте какво... – подхвана Холи.
На ръката над лакътя й имаше татуировка с крилат шлем, който подрипна, когато тя се наведе към Робин. От бирата, цигарите и захарта дъхът й беше станал възкисел и остър. Робин не трепна.
– Вижте какво – повтори Холи, – на хората се изплащат обезщетения, ако са били... пострадали по някакъв начин, да речем...
– Да, така е – кимна Робин.
– Ами ако някой е бил... ами ако е трябвало социалните служби да... да вземат някакви мерки, а не са го сторили?
– Би зависило от обстоятелствата – уклончиво отвърна Робин.
– Майка ни си отиде, когато бяхме на девет години – съобщи Холи. – Остави ни с втория ни баща.
– Съжалявам – отрони Робин, – трябва да е било много тежко.
– Бяха седемдесетте години – продължи Холи. – Никой и пръста си не мръдваше за посегателства над дете.
Сякаш оловна тежест падна в стомаха на Робин. Облъхваше я лошият дъх на Холи, лицето й на петна бе приближено до нейното. Жената нямаше представа, че съчувствено настроената адвокатка, обещала й куп лесни пари, е само мираж.
– Причиняваше го и на двама ни – каза Холи. – За пастрока си говоря. Ноъл също си беше изпатил от ранна възраст. Криехме се заедно под леглото. После брат ми почна да го прави на мен. Но знайте – заяви тя внезапно много сериозна, – Ноъл можеше да бъде и добър. Бяхме много близки, а това се случи, като бяхме съвсем малки. Само че – и тонът й издаваше усещането за двойно предателство, – като станахме на шестнайсет, той си тръгна оттук, за да постъпи в армията.
Робин, която не беше възнамерявала да пие повече, взе чашата и пое голяма глътка. Вторият насилник на Холи бе също и неин съюзник срещу първия, по-малката от двете злини.