– Ще дойда в Лондон да те видя – отсече Линда.
– Не, мамо...
– Само за един ден. Ще те заведа на обяд.
Робин се засмя леко.
– Мамо, аз нямам обедна почивка. Службата ми не е такава.
– Ще дойда в Лондон, Робин.
Станеше ли гласът на майка й твърд като сега, нямаше никакъв смисъл да се спори с нея.
– Нямам представа кога ще се върна.
– Е, ще ме уведомиш и аз ще взема влака.
– Аз... о, добре – каза Робин.
След като си казаха довиждане, тя осъзна, че най-сетне в очите й са бликнали сълзи. Колкото и да се противеше външно, мисълта, че ще види Линда, й донесе голяма утеха.
Погледна към ландроувъра. Страйк все така беше облегнат на него и също водеше разговор по телефона. А дали не се преструваше? Беше говорила високо. Той умееше да бъде тактичен, когато реши.
Погледна телефона в ръцете си и отвори съобщението на Матю.
Майка ти се обади. Казах й, че си заминала по работа. Уведоми ме, ако искаш да предупредя татко, че няма да присъстваш на тържеството за рождения му ден. Обичам те, Робин. Мххххх
Ето го, пак запя старата песен: не вярваше, че отношенията им са приключили. Уведоми ме, ако искаш да предупредя татко... Сякаш беше буря в чаша вода, сякаш тя не би стигнала чак до там, че да не присъства на тържеството на баща му... Дори не харесвам проклетия ти баща...
Ядосана, написа и изпрати отговор.
Разбира се, че няма да дойда.
Качи се обратно в колата. Страйк като че наистина разговаряше по телефона. Пътният атлас лежеше разтворен на пътническата седалка. Беше разглеждал град в Лестършър – Маркет Харбъро.
– Да, и на теб – чу Страйк да казва. – Да. Ще се видим, като се върна.
„Елин“, каза си тя.
Той влезе в колата.
– Уордъл ли беше? – попита тя невинно.
– Елин – отвърна той.
„Знае ли тя, че си заминал с мен? Че сме сами двамата?“
Робин усети как се изчервява. Не знаеше откъде се бе взела тази мисъл. Та нали въобще не бяха...
– Искаш да идем в Маркет Харбъро ли? – попита тя, взела в ръце картата.
– Бихме могли – отвърна Страйк, като отпи от бирата си. – Това е последното място, където Брокбанк е работил. Там може да открием следа. Глупаво би било да не проверим. А ако ще минем оттам...
Той взе атласа от ръцете й и разлисти няколко страници.
– Само на двайсет километра е от Корби. Може да проверим дали Лейн, живял там при жена през 2008 година, е нашият Лейн. Тя още е там, казва се Лорейн Макнотън.
Робин вече беше свикнала с невероятната памет на Страйк за имена и подробности.
– Добре – каза тя, доволна, че сутринта щеше да донесе още разследване, а не просто едно дълго шофиране обратно към Лондон. Може би, ако откриеха нещо интересно, щяха и втори път да пренощуват далеч от къщи и нямаше да й се налага да вижда Матю още дванайсет часа. Ала тогава си припомни, че бившият й годеник, така или иначе, щеше да пътува на север за рождения ден на баща си и нямаше да го има следващата нощ. Апартаментът щеше да е на нейно разположение.
– Възможно ли е да я е проследил? – зачуди се Страйк на глас след известно мълчание.
– Извинявай... какво? Кой?
– Възможно ли е Брокбанк да е открил Британи и да я е убил след всичкото това време? Или аз съм изцяло на погрешна следа поради ужасната вина, която изпитвам?
Той леко блъсна с юмрук вратата на ландроувъра.
– Но пък да вземем крака – продължи Страйк в спор със себе си. – Има същите белези като нейния. Това е било важна тема помежду им: „Като беше малка, бях започнал да ти режа крака, но влезе майка ти“. Проклет зъл мръсник. Кой друг би ми изпратил крак с белези?
– Ами – проговори бавно Робин, – мога да се сетя за причина да бъде избран крак и тя да няма нищо общо с Британи Брокбанк.
Страйк се обърна да я погледне.
– Продължавай.