– Убиецът на момичето, който и да е той, би могъл да ти изпрати коя да е част от нея и да постигне същия резултат – каза Робин. – Ръка или... или гърда... – Тя полагаше всички усилия да поддържа тона си равен. – За полицията и репортерите, които са ни налетели, не би имало разлика. Бизнесът ни все така щеше да е компрометиран и ние щяхме да сме потресени. Само че той е избрал да изпрати десен крак, отрязан на същото място, където е ампутиран твоят.
– Предполагам, че се връзва с проклетата песен. Само че... – Страйк се отказа от мисълта си. – Не, говоря глупости. Ръка би свършила същата работа в това отношение. Или шия.
– Определено създава асоциация с твоята травма – каза Робин. – Какво означава за него твоят липсващ крак?
– Един бог знае – отвърна Страйк, изучаващ профила й, докато тя говореше.
– Героизъм – заяви Робин.
Страйк изсумтя.
– Няма нищо героично в това да се озовеш на погрешното място в погрешното време.
– Ти си награден ветеран.
– Не ме наградиха, задето станах жертва на взрив. Случи се преди това.
– Никога не си ми го казвал.
Тя се обърна с лице към него, но той не се остави да бъде отвлечен от темата.
– Продължавай. Защо крак?
– Нараняването ти е получено по време на война. Олицетворява храброст, преодоляване на тежки обстоятелства. Всеки път, като говорят за теб в медиите, споменават ампутирания ти крак. Мисля, че за него той се свързва със слава, с постижения и... и чест. Опитва се да принизи травмата ти, да я обвърже с нещо ужасно, да подмени у широката общественост образа ти на герой с такъв на човек, който получава части от разчленено момиче. Иска да ти причини неприятности, да, но едновременно с това и да те срине публично. Той е човек, желаещ онова, което имаш ти, стремящ се към признание и значимост.
Страйк се наведе и извади втора кутийка „Макюън“ от кафяв плик в краката си. Щракването при отварянето на халката отекна в студения въздух.
– Ако си права – продума Страйк, като наблюдаваше виещия се в мрака дим от цигарата си, – ако яростта на този маниак се дължи на факта, че съм придобил известност, Уитъкър се нарежда начело в списъка. За това си е мечтал открай време: да бъде знаменитост.
Робин изчака. Не й беше казвал практически нищо за втория си баща, макар че интернет й беше предоставил много подробности, премълчани от Страйк.
– Беше най-противният паразит, когото съм срещал някога – изрече детективът. – Типично би било за него да се опита да изцеди малко слава за себе си от някой друг.
Тя усещаше как той отново започва да се изпълва с гняв, седнал до нея в тясното пространство. Реагираше последователно при споменаване на всеки от тримата заподозрени: Брокбанк пораждаше у него чувство за вина, Уитъкър – гняв, единствено Лейн обсъждаше с известна обективност.
– Пищяла нищо ли не е открил още?
– Каза, че живеел в Катфорд. Ще го открие. Уитъкър ще е там, в някой мръсен ъгъл. Категорично е в Лондон.
– Защо си толкова сигурен?
– Тегли го към Лондон – отвърна Страйк, загледан към редовите къщи отвъд паркинга. – Родом е от Йоркшър, но вече е чиста проба кокни.
– Не си го виждал от цяла вечност, нали?
– Не ми е нужно да го виждам. Познавам го. Той е от ония боклуци, които се стичат към столицата да намерят голямата веселба и никога не си отиват. Въобразяваше си, че Лондон е единственото място, което го заслужава. Дай му на Уитъкър най-голямата сцена.
И все пак вторият му баща никога не бе успял да си проправи път извън мръсните места на столицата, където престъпността, бедността и насилието се развъждаха като бактерии, същата онази нелицеприятна среда, която Пищяла още обитаваше. Никой, който не е живял там, не би могъл да разбере, че Лондон сам по себе си представлява отделна страна. Може да го мразеха, задето бе съсредоточил повече власт и пари от всеки друг британски град, но не успяваха да схванат, че бедността носеше свой собствен характер там, където всичко струваше повече, където безпощадната граница между успелите и неуспелите бе постоянно и болезнено видима. Разстоянието между апартамента на Елин в сградата като сладоледена торта на Кларънс Теръс и мърлявата квартира в Уайтчапъл, където майка му беше умряла, се измерваше в няколко километра. Ала ги разделяха непреодолими различия, лотарията на произхода и шанса, погрешната преценка или щастливата звезда. И майка му, и Елин бяха красиви жени, и двете интелигентни, ала едната бе затънала в тресавището на дрогата сред утайката на човечеството, а другата живееше в лукс и безупречна чистота с изглед към Риджънтс Парк.
Робин също си мислеше за Лондон. Градът бе запленил Матю, ала той нямаше интерес към лабиринтите на световете, които тя обхождаше всекидневно покрай детективската си работа. Матю бе вперил развълнуван поглед към лъскавото лустро: най-привлекателните ресторанти, най-добрите райони за живеене, сякаш Лондон бе една гигантска дъска на „Монопол“. Винаги бе изпитвал известна скептичност по отношение на Йоркшър и родния им град Машам. Баща му беше родом от Йоркшър, докато майка му беше от Съри и неизменно бе създавала впечатлението за многострадална жертва заради преместването си на север. Не се уморяваше да поправя Матю и сестра му Кимбърли, ако използваха типични за Йоркшър думи или фрази. Преднамерено неутралният акцент на Матю бе породил известна неприязън у братята на Робин, когато двамата бяха започнали да излизат заедно: въпреки нейните протести и типично йоркшърската му фамилия те бяха доловили у него южняшкото парвеню.