– Сигурно има нещо по-особено у хората, родените тук – промълви Страйк, загледан в къщите насреща. – Това място е като изолиран остров. Не бях чувал такъв акцент преди.
Наблизо прозвуча мъжки глас. Запя песен, която на Робин й се стори като църковен химн в началото. После се присъединиха и други гласове, а вятърът смени посоката си и те успяха да чуят част от текста съвсем отчетливо:
Friends to share in games and laughter
Songs at dusk and books at noon . . .
С приятели играем и се смеем, / денем сме заедно над книгите, а вечер – с песните... – Б. пр.
– Училищна песен – каза Робин усмихната. Вече ги виждаше: група мъже на средна възраст с черни костюми, пеещи с пълно гърло, които се задаваха по Бъклю Стрийт.
– Явно погребват стар съученик – отбеляза Страйк. – Погледни ги.
Когато облечените в черно мъже се изравниха с колата, един от тях забеляза, че Робин ги наблюдава.
– Гимназия „Бароу Бойз“! – подвикна й той и размаха юмрук, като че току-що беше отбелязал гол. Мъжете нададоха възгласи, но в подпийналото им поклащане имаше меланхолия. Отново подхванаха песента, докато се скриваха от поглед.
Harbour lights and clustered shipping
Clouds above the wheeling gulls . . .
Кораби са скупчени в осветеното пристанище. / Над стрелкащи се чайки облаци надвисват. – Б. пр.
– Все местни хора са – каза Страйк.
Мислеше си за мъже като своя чичо Тед, корнуолец до мозъка на костите си, който живееше и щеше да умре в Сейнт Моус, част от самата същност на градчето. Щяха да го помнят, докато имаше живи местни хора, и да се усмихва от избелели снимки на доброволците в бреговата охрана по стените на пъбовете. Когато Тед си отидеше от света – а Страйк се надяваше, че има двайсет-трийсет години дотогава, – щяха да му правят помен също като на безименния възпитаник на гимназията в Бароу: с пиене и сълзи, но и с прослава на онова, което им беше дал. А с какво бяха запомнени Брокбанк, насилникът на деца, и Лейн, мъчителят на съпругата си, в своите родни места? Съгражданите им изпитваха облекчение, че са се махнали, потръпваха от страх, че може да се върнат, оставили бяха след себе си хора с разбит живот и безброй лоши спомени
– Да тръгваме ли? – попита тихо Робин и Страйк кимна. Пусна угарката от цигарата си в кутийката с един пръст бира в нея, тя леко просъска и угасна.
27
A dreadful knowledge comes . . .
Blue Öyster Cult, ‘In the Presence of Another World’
Задава се ужасяващо прозрение...
Блу Ойстър Кълт, „В присъствието на друг свят“ – Б. пр.
В „Травълодж“ им дадоха стаи през пет врати една от друга. Робин се бе ужасила, че мъжът на рецепцията ще им предложи двойна стая, но Страйк го изпревари с небрежната фраза „две единични стаи“, преди той да има време да си отвори устата.
Беше нелепо внезапно да изпитат неудобство, след като цял ден бяха прекарали в по-голяма близост в ландроувъра, отколкото в асансьора. Робин се почувства странно да пожелае лека нощ на Страйк, когато стигна до вратата на стаята си; не че той забави крачка. Просто й каза „Лека нощ“ и продължи към своята стая, но изчака пред вратата, преди тя да се справи с картата си за отключване и да влезе след смутено махване с ръка.
Защо му помаха? Глупаво.
Пусна сака си на леглото и отиде до прозореца, откъдето се откриваше мрачна гледка към същите промишлени сгради, край които бяха минали на влизане в града часове по-рано. Имаше усещането, че са напуснали Лондон много по-отдавна, отколкото бе в действителност.
Отоплението беше твърде засилено. Робин с мъка отвори заялия прозорец и в задушната и тясна квадратна стая нахлу хладен въздух. Включи телефона си да се зарежда, съблече се, сложи нощница, изми си зъбите и легна между хладните чаршафи.