Все още чувстваше необяснима нервност при мисълта, че спи само през пет стаи от Страйк. За всичко беше виновен Матю, естествено. „Ако спиш с него, между нас е свършено завинаги“.
Непокорното й въображение внезапно й поднесе почукване на вратата, след което Страйк се самопоканваше под някакъв претекст...
Не ставай смешна.
Завъртя се в леглото и притисна пламналото си лице до възглавницата. Що за мисли? Проклет да е Матю, че й вкарваше глупости в главата, като съди по себе си...
Междувременно Страйк още не се беше добрал до леглото. Усещаше се скован след дългите часове неподвижно седене в колата. Свалянето на протезата му донесе облекчение. Макар че душът не беше особено удобен за еднокрак човек, той го използва, като предпазливо се държеше за дръжката от вътрешната страна на вратата, и се опита да отпусне болящото го коляно с топла вода. Избърса се с кърпа, внимателно се добра до леглото, включи телефона си на зареждане и се пъхна гол между чаршафите.
Докато лежеше с длани под главата и се взираше в тъмния таван, си мислеше за Робин през пет стаи от него. Питаше се дали Матю й беше пратил ново съобщение, дали не разговаряха по телефона в момента, дали тя не използваше уединението си да си поплаче за пръв път този ден.
През пода долитаха шумове от нещо, което наподобяваше ергенско парти: шумни мъжки смехове, подвиквания, затръшващи се врати. Някой пусна музика и басите забумтяха в стаята му. Това му напомни за нощите, когато спеше в офиса си и музиката, носеща се от „12 Бар кафе“ отдолу, вибрираше в металните крака на походното му легло. Надяваше се шумът да не е толкова силен в стаята на Робин. Тя имаше нужда да си почине, утре щеше да шофира на разстояние от още четиристотин километра. Страйк се прозя, завъртя се на една страна и въпреки тътена на музиката и виковете почти веднага заспа.
На следващата сутрин се срещнаха в салона за закуска. Корморан прикри Робин, докато тя крадешком напълни повторно термоса им с кафе на бюфета, след което и двамата сложиха по няколко препечени филийки в чиниите си. Страйк устоя на изкушението да вземе пълна английска закуска и се възнагради за въздържанието си, като мушна пакетирани кейкчета в раницата си. В осем часа отново бяха в ландроувъра и пътуваха през разкошната природа на Къмбрия с тревисти хълмове и торфени терени под забуленото в лека мъгла синьо небе и стъпиха на магистрала М6 в посока юг.
– Съжалявам, че не мога да те отменя при шофирането – каза Страйк, докато отпиваше от кафето си. – Тоя съединител ще ме убие. Ще убие и двама ни.
– Не ми пречи – успокои го Робин. – Знаеш, че обичам да шофирам.
Продължиха в дружелюбно мълчание. Тя беше единственият човек, когото Страйк би търпял да го вози при всичките му вкоренени предубеждения срещу жените шофьори. Обикновено си мълчеше на тази тема, но скептицизмът му произтичаше от немалко негативни преживявания като пътник, возен от нервната му и некадърна на волана корнуолска леля, от разсеяната Луси, от Шарлот, безразсъдно флиртуваща с опасността. Една бивша приятелка от Отдела за специални разследвания, Трейси, беше компетентна като шофьор. Но въпреки това дотолкова се беше парализирала от страх на един висок и тесен алпийски път, че спря, почти задушавана от паника, като отказваше да му отстъпи волана, но и неспособна да продължи.
– Матю харесва ли ландроувъра? – попита Страйк, докато профучаваха по надлез.
– Не – отвърна Робин. – Той иска А3 кабриолет.
– Типично – промърмори под нос Страйк, така че да не се чуе в трещящата кола. – Простак.
Отне им четири часа да стигнат до Маркет Харбъро, град, който, както установиха по пътя, нито Страйк, нито Робин бяха посещавали. Подходът към него се виеше през красиви селца – къщи със сламени покриви, църкви от седемнайсети век, градини с жив плет, подрязан във всевъзможни форми, улици с жилищни сгради, носещи имена от сорта „Гърненце с мед“. Страйк си припомни високата стена с бодлива тел и фабриката за подводници отвъд нея, които представляваха гледката от родния дом на Ноъл Брокбанк. Какво ли го бе довело в тази околност с пасторална красота и очарование? Що за бизнес бе този, чийто телефонен номер Холи беше дала на Робин и който сега беше скътан в портфейла на Страйк?
Впечатлението за антична елегантност се засили още повече, когато стигнаха самия Маркет Харбъро. Богато украсената стара църква на свети Дионисий се издигаше гордо в сърцето на града, а до нея посред централната улица се мъдреше забележителна постройка, напомняща къща от трупи на дървени кокили.