– Добре, влезте – каза Лорейн и се отдръпна на патериците си да ги пусне вътре.
Мръсната дневна лъхаше силно на застоял цигарен дим. Имаше безброй белези, издаващи, че се обитава от възрастна жена: плетени покривчици, евтини възглавнички с ресни и колекция от натруфени мечета върху лакиран бюфет. Едната стена беше изцяло заета от картина на ококорено дете, облечено като клоун. Страйк не си представяше Доналд Лейн да живее тук повече, отколкото би очаквал да види вързан в ъгъла бик.
Озовал се вътре, джак ръселът се измъкна от ръцете на Робин и отново залая срещу Страйк.
– О, я вземи да млъкнеш – простена Лорейн. Отпусна се на дивана, тапициран с избелял кафяв плюш, с две ръце нагласи превързания си крак върху мека кожена табуретка, пресегна се към пакет цигари и запали една.
– Трябва да го държа вдигнат – обясни, без да вади цигарата от устата си, и сложи в скута си препълнен стъклен пепелник. – Районната медицинска сестра идва всеки ден да ми сменя превръзката. Сядайте.
– Какво ви се е случило? – попита Робин, като се промъкна покрай масичката, за да седне на дивана до Лорейн. Джак ръселът мигом скочи да се настани до нея и милостиво престана да лае.
– В работата ми изляха върху него тенджера с мазнина за пържени картофи.
– Боже мой – рече Страйк, докато сядаше на кресло. – Сигурно адски е боляло.
– Ами да. Казаха, че ще съм извън строя поне месец. Добре че поне спешното отделение ми беше наблизо.
Както се оказа, Лорейн работеше в стола на местната болница.
– Е, какво е направил Дони? – измърмори Лорейн, издишвайки дим, след като темата за нараняването й беше щателно изчерпана. – Пак някой обир сигурно?
– Защо го казвате? – попита Страйк предпазливо.
– Защото мен ме обра – отвърна тя.
Робин вече виждаше, че резкият маниер е само фасада. Дългата цигара на Лорейн затрепери при тези думи.
– Кога се случи това? – поинтересува се Страйк.
– Когато си отиде. Взе ми всичките бижута. Венчалната халка на майка ми, всичко. А знаеше какво означава тя за мен. Не беше минала и година, откакто се бе споминала. Да, един ден просто си обра крушите и не се върна повече. Обадих се в полицията, притесних се, че му се е случило нещо. Чак после забелязах, че портмонето ми е опразнено и че всичките ми бижута ги няма.
Унижението не я беше напуснало. Хлътналите й бузи се зачервиха, докато разказваше.
Страйк бръкна във вътрешния джоб на якето си.
– Искам да се уверя, че говорим за един и същ човек. Разпознавате ли го на тази снимка?
Той й подаде една от снимките, които бившата тъща на Лейн му беше дала в Мелроуз. Едър и широкоплещест, с шотландска поличка в синьо и жълто, с тъмните му очи като на пор и растяща ниско над челото рижа коса, Лейн стоеше пред гражданското. Под ръка го бе хванала Рона, която му се нанасяше повече от два пъти на ширина, в зле стояща й сватбена рокля, вероятно купена на старо.
Лорейн дълго разглежда снимката. Накрая каза:
– Мисля, че е той. Възможно е.
– Тук не се вижда, но има голяма татуировка на жълта роза над лакътя на лявата си ръка – допълни Страйк.
– Да – натъртено изрече Лорейн. – Съвпада. Имаше такава.
Тя пушеше и се взираше в снимката.
– Бил е женен, значи? – продума с леко треперещ глас.
– Не ви ли го е казвал? – попита Робин.
– Обратното. Твърдеше, че никога не се е женил.
– Как се запознахте? – поинтересува се Робин.
– В пъб – отвърна Лорейн. – Но вече изобщо не изглеждаше така.
Жената се обърна към бюфета и направи слаб опит да се надигне.
– Искате ли да помогна? – предложи Робин.
– В онова, средното чекмедже може да има снимка.
Джак ръселът отново се разлая, когато момичето отвори чекмедже, пълно с различни пръстени за салфетки, плетени калъфи за чайници, сувенирни лъжички, клечки за зъби и разпилени снимки. Робин измъкна колкото можа от тях и ги подаде на Лорейн.
– Ето, това е той – каза Лорейн, след като прехвърли доста фотографии, на повечето от които беше много възрастна жена, вероятно майка й. Лорейн подаде снимката на Страйк.
Не би познал Лейн, ако се разминеше с него по улицата. Бившият боксьор се беше раздул сериозно, особено около лицето. Вратът му вече не се виждаше; кожата му беше опъната, чертите – деформирани. С една ръка беше прегърнал усмихнатата Лорейн, а другата държеше отпусната. Той самият не се усмихваше. Страйк се взря по-отблизо. Татуировката на жълтата роза се забелязваше, но беше частично скрита от зачервени плаки, плъзнали по цялата му ръка над лакътя.
– Някакъв кожен проблем ли има?
– Псориатичен артрит – съобщи Лорейн, – в тежка форма. Заради него получаваше пенсия по болест. Наложи му се да спре да работи.