– Така ли? – заинтересува се Страйк. – А като какъв работеше преди?
– Пристигна тук като технически ръководител за една от големите строителни фирми – отвърна тя, – но после се разболя и не можеше да работи. У дома си в Мелроуз имал своя строителна фирма. Бил изпълнителен директор.
– Сериозно? – попита Страйк.
– Да, семеен бизнес – отвърна Лорейн, като продължаваше да преглежда снимките. – Наследил го от баща си. Ето го пак, вижте.
На тази снимка, направена като че в градината на бирария, двамата се държаха за ръце. Лорейн сияеше, а Лейн гледаше напред безизразно със свити до цепки очи на кръглото му като луна лице. Имаше характерния вид на човек, вземащ стероиди по медицинско предписание. Лисичорижата му коса беше същата, но в тази физиономия на Страйк му бе много трудно да различи някогашния млад боксьор, ухапал лицето му.
– Колко дълго бяхте заедно?
– Десет месеца. Срещнах го точно след като мама почина. Тя беше на деветдесет и две, живееше тук с мен. Помагах на съседката, госпожа Уилямс. Тя беше на осемдесет и седем, страдаше от старческа деменция. Синът й е в Америка. Дони беше много добър с нея. Косеше моравата, пазаруваше й.
„Мръсникът си е гледал интереса“, каза си Страйк. Бил е болен, безработен и безпаричен и за него една самотна жена на средна възраст без ангажименти, умееща да готви, със собствена къща, току-що наследила пари от майка си, е била като божи дар. Струвало си е да имитира състрадание, за да й влезе под кожата. Лейн успяваше да покаже чар, когато решеше да го направи.
– Изглеждаше свестен, като се запознахме – процеди гневно Лорейн. – Все гледаше да ми е в услуга. А самият той не беше добре с тия подути стави. Ходеше да му слагат инжекции... После взе да става вкиснат, но аз си мислех, че лошото му здраве е причината. От болен човек не може да се очаква все да е весел, нали? Не всички са като мама. Тя беше истинско съкровище, макар и да страдаше, постоянно беше усмихната и... и...
– Нека ви подам салфетка – каза Робин и много внимателно се наведе към кутията на масата, покрита с плетена покривчица, така че да не размести кучето, поставило глава в скута й.
– Съобщихте ли в полицията за откраднатите бижута? – попита Страйк, след като Лорейн беше взела салфетката и бършеше очи помежду дълбоки всмуквания от цигарата си.
– Не – отвърна намръщено тя. – Какъв смисъл имаше? Така или иначе, никога нямаше да ги открият.
Робин се досети, че Лорейн не бе искала да привлича внимание към унижението си, и се изпълни със съчувствие към нея.
– Някога проявявал ли е насилие? – попита я тя кротко.
Лорейн изглеждаше изненадана.
– Не. Вие затова ли сте тук? Да не е наранил някого?
– Не знаем – отговори Страйк.
– Не вярвам, че би посегнал на някого – заяви Лорейн. – Не беше такъв. И на полицията го казах.
– Простете – обади се Робин, като галеше главата на вече дремещия джак ръсел. – Нали казахте, че не сте съобщили за кражбата?
– Това беше по-късно – поясни Лорейн. – Около месец и нещо, след като се махна. Някой беше влязъл с взлом в къщата на госпожа Уилямс, ударил я и я обрал. От полицията разпитваха къде е Дони. Казах им, че отдавна се е изнесъл, а и не би сторил нещо такова. Винаги е бил добър с нея. Не би ударил старица.
Някога се бяха държали за ръце в бирария. Той беше косил моравата на възрастна жена. Тя отказваше да повярва, че Лейн е изцяло лош.
– Предполагам, че съседката ви е могла да даде описание пред полицията? – попита Страйк.
Лорейн поклати глава.
– Тя така и не дойде на себе си след това. Почина в старчески дом. Сега в „Нортфийлд“ живее семейство с три малки деца. Да ги чуете само какъв шум вдигат. А имат нахалството да се оплакват от кучето!
Бяха ударили на камък тук. Лорейн нямаше никаква представа къде можеше да е отишъл Лейн. Не си спомняше той да е споменавал място, с което да е свързан, ако не се броеше Мелроуз, нито тя някога се бе запознавала с негови приятели. След като осъзнала, че той вече няма да се върне, изтрила номера на мобилния му телефон. Разреши им да вземат двете снимки на Лейн, но извън това не можеше да им предложи друга помощ.
Джак ръселът протестира шумно, когато Робин измъкна изпод него топлия си скут и демонстрира намерение да изкара огорчението си на Страйк, когато детективът се надигна от креслото.
– Престани, Тигър – смъмри го сърдито Лорейн, като с мъка удържаше борещото се куче на дивана.
– Няма нужда да ставате да ни изпращате – повиши глас Робин, за да надвика лудешкия лай. – Благодарим ви за всичко.